Манифест на неоконсерватизма

me (4)Днес всички искат да са либерали. Психодесните са върли либертарианци, отдавна са сменили Библията с квазиинтелектуалния идеологически буламач на Айн Ранд, кълнат се в бога на парите и едрия транснационален капитал, който обикновено ги и храни, за да имат сили и мотивация да дразнят 99-те процента бедни с наглостта и самодоволството си. Левите са уж умерено либерални, но си ходят по акъла на неумерено либералните, къде от исторически комплекси, къде от липса на политически кураж, смислена идеологическа канава и адекватно лидерство. Центристите пък са класически неолиберали, основно по опортюнистични причини, дори да не разбират съвсем какво аджеба трябва да значи неолиберализъм. Важното е, че така сега е модерно и относително безопасно от гледна точка на кариеризма, политическото хамелеонство и идеологическата травестия. Много от тях бързо биха се отрекли от неолибералните клетви, стига това да се оформи като новия конформистки тренд.

Остана една гигантска неусвоена ниша в българското политическо пространство и аз съм готов да гласувам за всеки, който по относително адекватен начин аргументира мястото си в това пространство. Ще го нарека неоконсерватизъм. Нео-то го слагаме поради единствената причина, че живеем в епоха, която вдъхновени, съвременни култур антрополози именуват пост-постмодерност, а защо не пост-пост-постмодерност, а ако питате мен, направо си е пост-пост-пост-пост-пост-пост-пост-постмодерност. 😉 Та, в толкоз агресивно постмодерна ситуация нищо не е вече в класическия си вид, така че ще го пишем манифест на неоконсерватизма. Надявам се ви допада иронията, защото нямам намерение да ви погубвам с реторически напудрена, но изпразнена от реален смисъл терминология. И все пак, в най-общ контекст тази терминология все още върши работа, затова се и спрях на думата „консерватизъм“. Мисля, че е добра отправна точка.

Преди да направите прибързани асоциации с америкаския политически живот и тамошните представи за либерали и консерватори, демократи и републикаци, обърнете внимание, че ние се намираме на един друг континент с доста по-богата и различна политическа история. Намираме се и в страна с изключително древна, сложна и многопластова културна и политическа история. Нека не правим грешката да мерим с един аршин отлежалото вино и прясно изцедения гроздов сок. Макар да си приличат по изходния продукт и по някои други характеристики, те все пак имат съвсем различни качества и подлежат на различна обработка и употребление в зависимост от целите. Консерватизъм в САЩ значи едно, във Франция друго, в Англия трето, в България – кой знае. Да видим.

Повечето от нас инстинктивно разбират веднага точно какво би трябвало да стои зад понятието консерватизъм и без да са чели Бърк, Шатобриан или съвременна политическа теория. Това е доктрина за опазване на традиционните културно-политически и ценностни устои в една общност. И тъй като традициите навсякъде са различни, и консерватизмът навсякъде е разичен, и на всичкото отгоре се променя през вековете. Докато американските консерватори са доста десни, българският консерватизъм изисква да бъде по-скоро вляво. Дори в конституцията ни България е определена като традиционно социална държава. И нека се предпазим от наивното схващане, че „социална държава“ и лява политика значело „комунизъм“. Не бъдете повърхностни, моля ви. Разбирам, че зложелатели дълго време упражняват страховито психическо насилие върху политическото трезвомислие на българския народ, но в ерата на масовите комуникации и интернет не разполагате с много оправдания да не сте адекватно информирани по такива въпроси, ако ще взимате отношение по тях.

Българският неоконсерватизъм е ляв проект.

И нека подчертаем дебело, че тук говорим по-скоро за егалитаризъм и кейнсианство, не за някакви марксистки, комунарски утопии, нали разбирате? Надявам се. Българският народ е традиционно земеделски и занаятчийски народ. Прехранвал се е и оцелявал през вековете преди индустриалната революция по този начин. В тази връзка очевидно е необходима систематична и последователна политика на умерен протекционизъм, да бъде подкрепян малкият местен производител за сметка на едрите международни търговци. Подобен ход би съживил умиращото българско село и би бил в хармония с все по-актуалната тенденция на деурбанизация – връщане на хората към земята и селския начин на живот в търсене на по-спокойна и освободена от градски стрес житейска обстановка, по-добра храна, екологично чиста среда. В контекста на беснеещ неолиберализъм, обслужващ на всяка цена едрия капитал, държавното подпомагане на малкия и среден бизнес (механизммите за това са много, но ще ги коментираме другаде) е подчертано лява политика.

Индустриалната революция пък българинът преживява като цяло в условията на социалистическа икономика. При всички негативи, които онзи режим безспорно носи със себе си, живо лицемерие ще е да отречем немалкото позитиви. Фактите говорят повече от красноречиво, а тенденциозното игнориране на тези истини в постсоциалистическа България е белег за нездрав реакционизъм от сили, които не ни мислят доброто. Страната ни напуска соц времената като световна индустриална сила и макар стандартът на живот да е сравнително нисък за повечето хора, огромната част от българските граждани са напълно обезпечени що се отнася до базовите им потребности, здравеопазването е абсолютно безплатно и лесно достъпно за всеки гражданин, бедността е сведена до минимум, а демографският прираст е изключително положителен. Това е характерно за добре уредените социални икономики, чудесни примери за каквито в съвременна Европа имаме в лицето на скандинавските и немалко средно- и западноевропейски държави. Щом там може, може и тук. Не ги оставяйте повече да ви лъжат, че тук някак си не ставало.

Митът, че лявата икономика постигала благосъстояние „назаем“ беше окончателно разбит, след като последните години външният ни дълг, след повече от две десетилетия „прогресивно“ деснеене, официално надхвърли три пъти външния дълг, завещан ни от „фалиралата“ социалистическа икономика преди 89-а. При това обърнете внимание, че онзи външен дълг тогава е при население с два и половина милиона по-голямо от днешното и при силно положителен демографскки прираст. Тези два и половина милиона наши сънародници тряба да бъдат смятани и като се изчисляват нивата на реална безработица в страната. Повечето от тези хора са в чужбина, защото в психодясна България няма работа за тях. Очевидно неолибералната икономика страда в много по-голяма степен от недъга „живот назаем“, отколкото дори изпадналата в криза лява икономика. Ситуацията в днешна Гърция, а скоро и в Италия, Испания, Португалия красноречиво говори за провала на радикално дясната неолиберална лудост. Фактите са си факти. Другото са пладнешки лъжи в очите. На мен лично тия не минават вече. Не съм чак толкова хипнотизиран от евроатлантическата пропаганда, та да не мога да събера две и две.

Но нека не изпадаме и в комунистически заблуждения. Фантастичните идеи за социално равенство, които и до днес изкушават мнозина, са напълно противоестествени за човешкото състояние. Братско единство, равенство пред закона и социална справедливост безспорно е необходимо да има. Но социално равенство няма как да има, особено наложено по пътя на държавната принуда. Това създава една напълно неестествена обществена обстановка и става предпоставка за потискане и омаловажаване стойността на индивидуалните човешки способности, таланти, качества, на личната отговорност, отдаденост, трудолюбие и т.н. С други думи, става предпоставка за компрометиране на самата човешка същност, което е категорично нежелан и изключително вреден ефект с потенциално катастрофални последици. Насилственото отчуждаване на законно придобита и унаследена собственост в името на някаква колективистична утопия е също немислимо. Радикално противоположната ситуация, при която егоизмът на човека се издига в култ, а средствата за производство биват плячкосвани от свръхбогатите по уж „законен“ начин чрез лобистки контрол над властите, както е при неолиберализма, е също толкова проблематично. Затова и лично аз неведнъж съм изтъквал, че комунизмът и неолиберазлизмът са двете лица на една и съща фалшива монета – и двете не струват.

Българският неоконсерватизъм е егалитарен проект.

Вкратце, това значи силна държава. Не „по-малко държава“ – лъжливата мантра, която зложелатели дъвчат повече от две десетилетия, за да оправдаят пладнешкото разграбване поминъка на народа ни. Точно обратното. Повече държава! Много повече държава. Мощна армия, силни служби за сигурност, безкомпромисна и стриктна, независима прокоратура. Доминиращо участие на държавата в ключовите отрасли, касаещи националната сигурност, базовото икономическо обезпечаване на българските гражданите, на българската промишленост, на дребния и среден бизнес с евтин ток, отопление, вода, достъпни за всички инфраструктура и здравеопазване. Фанатичната приватизационна философия на психодесните кръгове у нас уби българската индустрия, задуши дребния и среден бизнес, абортира в зародиш новото българско предприемачество, изкорми българската икономика. Само силна, суверенна държавна намеса може да противостои на този самоубийствен процес.

Държавата, това сме ние. Тези земи и благата, които крият са отвоювани с кръвта на предците ни. Разграбените на безценица и съсипани от лъжеинвеститори предприятия и цели промишлени отрасли са строени с мазолите и потта на майките и бащите ни. Тези блага принадлежат по право на българския народ и първо на него. Престъпление срещу народа ни е тези блага да се раздават почти безплатно на презадоволени и свръхбогати чужди фирми, които да ги изнасят безвъзвратно от държавата, докато българският бизнес се мъчи, хазната кънти празна, държавните заеми растат, народът обеднява, гражданите масово се евакуират от страната поради хронична безработица и липса на адекватна реализация, нацията е изправена пред умопомрачителна демографска катастрофа, сравнима по драматизма си единствено с времената на петвековния османски геноцид.

Българският неоконсерватизъм е православен, християнски проект.

Няма универсални ценности. Забравете това. Има християнски ценности. Ислямските ценности не са като християнските ценности. Либералните ценности не са като християнските ценности. Избирайте вълкът ли ще е сит или агнето ще пазим цяло. В исляма многоженството е на почит. В християнството – моногамията. Затова повечето българо-мохамедани не са мюслмани в класическия смисъл. Те споделят твърде много християнски ценности. Държат си на една жена, развеждат се с нея, ако им изневери, вместо да я убият с камъни на улицата, не се отричат от децата си, ако са атеисти или агностици и това са само най-елементарните примери за тоя феномен.

Християнството е секуларна религия, напълно съвместима с демокрацията, ислямът – теократична доктрина, абсолютно несъвместима с демокрацията. Идете в Саудитска Арабия и вижте там ислямските ценности пар екселанс – в чист вид, приложени на практика от трийсет милиона души, и после елате да ми обясните за „универсалните“ ценности. Такива няма. Различните културни общности по света избират различни ценностни модели. Българският е православен. Колкото повече се отдалечаваме от този модел, толкова по-зле за нашия културен, политически и национален интегритет. Толкова по-зле за националното ни достойнство и благоденствие. Тук няма да навлизам в теология, макар че бих могъл, но ще се отклоним твърде много и не е необходимо за целите на тази статия.

Българският неоконсерватизъм е патриотичен проект.

Нацията е най-близкият аналог на семейството в съзнанието на всеки човек. Народът, към който вярваме, че принадлежим, е нашето разширено семейство. В още по-широк смисъл, разбира се, целият свят е наше семейство. Но как да обичаш целия свят, ако не обичаш първо собствения си род, народ и родина? Или както е писано в Библията: „Който каже: „любя Бога“, а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?“ (1Иоан 4:20). И така, как любите света, а предавате родината си? Как оня, който е продал брат си, после се врича във вярност на чужденеца? И чужденецът презира такъв нещастник. Ще го използва за целите си и ще го изхвърли като мръсен парцал след това. Всички мразят предателите и с право. Как казвате „аз обичам всички хора“, но после „българите са боклуци и лош мат’рял“? Вие сте просто едни жалки лицемери. Да, във всяко стадо има мърша, но българите не са лош материал, а силните национални държави са бъдещето на Европа и на оформящия се многополюсен свят.

Българският неоконсерватизъм е демократичен проект.

В конституцията ни е записано, че властта произтича от народа и се упражнява непосредствено от него. Очевидно се подразбира, че е необходимо това да се случва винаги и в интерес на народа, не в негов ущърб. Да, ама нещата не стоят така в постсоциалистическа България. Тук няма демокрация, т.е. – власт на демоса, на хората и в интерес на хората. В България, уважаеми читатели, имаме днес неофеодализъм. Живеем в средовеновието, почти като крепостни селяни, а единствената съществена разлика е, че имаме вътрешни тоалетни, канализация и телевизори. Осемдесет процента от брутния вътрешен продукт на страната ни се формира от оборота на сто фирми (ето и линк, да ви спестя време за справката: 24 часа). СТО!!! Давате ли си сметка какво значи това? Ами аз го назовах вече. Това значи крепостничество, феодализъм, средновековна икономика. Това не е демокрация, а мутрокрация.

И най-после, българският ляв, егалитарен, православен, патриотичен, демократичен неоконсерватизъм е алтернативата и спасението за България. Либералната политика доведе до просешка тояга народа ни, компрометира вековните ни ценности, разруши моралните ни устои, обезлюди страната ни, смачка националното ни самочувствие, ограби суверенитета ни, унизи предците ни и се подигра с кръвта им, проливана хилядолетия, за да градят нещо, което ние с лекота почти затрихме за има-няма две-три десетилетия. Неолиберализмът е врагът, който трябва да бъде прогонен на всяка цена от България час по-скоро, ако е необходимо – с винкела и теслата по главата. Иначе загиваме. Без отговорна консервативна политика България умира. Аз не желая това. А вие?

Advertisements

Лесно е да си либерал

Няма нищо по-лесно на тоя свят от това да си либерал. Тази философия е любима на малките деца. Хлапетата са абсолютните либерали. Те са френетични противници на всяко ограничение на личните им свободи, а наставленията от консервативните им родители често биват посрещани с бурни протести, изразявани под различни форми. Нерядко е рев, понякога гладна стачка и най-редовно цупене, лъжа или деликатно прикриване на истината. От много ранна възраст те усвояват умението да изопачават фактите, за да се защитават по-адекватно срещу диктатурата на възрастните, която толкова силно желаят да отхвърлят завинаги. До по-късните етапи от формирането на егото им (към шестата-седмата година) те вече имат богат набор от средства за отстояване на свободите си и за бламиране на изпълнителната власт в микродържавата на собственото си семейство.

Порасналите (поне външно) съвременни либерали се опитват да правят това в глобален мащаб – да бламират „родителите си“ – традиционните ценности. За да не се чудят някои, днешните либерали са, най-общо казано, условно наречените „десни“ сили на политическата карта. Не е съвсем точно това определение, защото технически няма проблем да си левичар с консервативен уклон или полит-икономически да си либерал, а що се отнася до ценности и култура да си с по-консервативни разбирания, нюансите тук са неизбежни. Просто либерализмът е едновременно и полит-икономическа, но и ценностна, и философска рамка. Същото важи и за консерватизма. Това, между впрочем, е и причината да смятам определенията „десни“ и „леви“ за нищо повече от евтин популизъм за произвеждане на определени внушения и разделяне на обществото, но това е друга тема.

Най-общо погледнато, именно т.нар. „десни“ сили (доколкото леви изобщо останаха на официално ниво) са тези, които последователно настояват в хода на историята за прогресивно либерализиране на света и в икономически, и в личностен план. Но докато е съвсем в реда на нещата да позволиш на малкото си дете в един момент и самостоятелно да пресича улицата, за да иде на училище, то определено не е никак полезно за него да го окуражаваш, ако започне да взима наркотици, да се напива всеки ден или да проиграва парите си по ротативки и леки жени.

1. ЛИБЕРАЛИЗЪМ БЕЗ ГРАНИЦИ

Елементарно е и съвсем очевидно. Либерализмът без граници е, разбира се, напълно невъзможен. Поради тази причина и самият либерализъм започва днес да изглежда изчерпан като политически път. Сякаш кривата на развитието му е достигнала точката си на пречупване, отвъд която следва неминуемият срив, който ще приключи с окончателната делегитимация на тази доктрина. Но това съвсем не е необичайно за историческия процес всъщност. Гледали сме филма. Освен това, да се вярва в някаква абстрактна „безгранична“ свобода, е абсолютно нелепо, наивно и нека си го кажем – инфантилно. Това прилича на досадното упорство на кисело, лакомо малко момиченце, на което току що са му отказали втори захарен памук. Искам ПЪК! Искаш, ама няма, моето дете. Като пораснеш, ще разбереш защо.

stefonknee-wolschtt-transgender-youtube-2
Това е 46-годишният „Стефани Уолшт“. Не знаем истинското му име, защото в Индипендънт не го цитират, явно поради политическа коректност заради някаква „трансджендър“ норма.

Е, някои либерали все още не разбират, че няма как да си 46-годишен дърт пръч със седем деца и не щеш ли да откриеш, че „истинската ти идентичност“ всъщност е на 6-годишно момиченце (???!!!?). След това скоропостижно да напуснеш семейството си, което си градил 23 години, за да заживееш с осиновители на преклонна възраст, пред които да се обличаш и държиш като невръстениче… Това, уважаеми, е съвсем реалната история на т.нар. Стефани УолшТ (на английски името се спелува по начин, който мога да определя единствено като скандален, ако не безобразен, дори английският да ти е майчин: Stefonknee (pronounced ‘Stephanie’) Wolschtt). Според авторитетния ежедневник Индипендънт (курсивът е линк към оригиналната история) това са перипетиите на едно трансджендър момиченце. Според мен пък се нарича НЕВМЕНЯЕМОСТ и не е нищо повече от лудостта на един мъж в критическата или по-лошо – егоистичната му, ексцентрична прищявка, глезотия, каприз.

Този мъж на първо време трябва да бъде незабавно хоспитализиран за негово собствено добро и за доброто на семейството му, а не да ми го превръщат в звезда с евтин пиар (чичкото с панделките мигом станал ЛГБТИ знаменитост и част от някаква рекламна кампания за транссексуалост www.thetransgenderproject.com). Ако пък случайно в процеса на диагностицирането му се докаже неговата вменяемост (което не е изключено, такива хора често са просто морално деформирани и сексуално извратени патологични егоисти), той трябва да бъде по съдебен път задължен да плаща пълна издръжка на непълнолетните си деца.

Бихме отишли дори по-далеч като поискаме от него обезщетение и за непоправимите морални щети, които е нанесъл на децата и съпругата си. Или те нямат права? Само трансджендърът, на другите майната им… Да плаща, като е толкоз ексцентричен, после нека си живее като шестгодишно момиченце с осиновителите си, като не го е срам от Господ, и да се прави на малоумник колкото си иска. Но нека обществото знае, че той е просто един извратеняк и нищо повече. Поредният заблуден перверзник, който не осъзнава, че има сериозен психически проблем. Не някаква си „трансджендър“ примадона, Боже опази! Само ми е трудно да си го представя, ако трябва отново да ходи на работа примерно в някой склад, цех или фронт офис, за да изплати обезщетенията на семейството си, как по-точно ще го играе „себе си“?

2. КОНСЕРВАТИЗМЪТ ИСКА ЗРЯЛОСТ

Ето такива нюанси в либерализма ме карат от години да разсъждавам над тази житейска, политическа и икономическа философия, но упорито не успявам да разбера ползите за прогреса на цивилизацията ни от преекспонирането ѝ по такъв начин. Да не кажеш на лудия, че е луд, но да го пратиш обратно в обществото да сее лудостта си??… Насила да превръщаш психопатологията в обичайна норма, ерго и в модел за подражание? Това може да значи единствено, че ти желаеш да разрушиш това общество. Защото е очевидно, че такава идеология почива на нездрава основа, на гнила почва, от която избуява не друго, а наивитетът и магарешката упоритост на инатото малко момиченце, на което преди малко му отказаха втория захарен памук.

Всеки може да е либерал. Защото е най-лесно да позволяваме, но е много по-трудно да се съобразяваме, нали? Лесно е, когато доброто и злото са фиктивна абстракция, в каквото днешните либерали се опитват превърнат тези извечни категории. Фиксираният морал е врата в пустинята, през която минават само глупаците, баят си. Но това всеки го може. Всеки може да вдигне ръце от всичко и да остави нещата на самотек. Горе-долу това бленува неолиберализмът и като полит-икономическа, и като съпътстваща ценностна концепция. Да орежем държавните регулации, апелират. В крайната си форма, при т.нар. либертарианство, имаме тоталната абдикация на държавата от икономическия живот и почти тотален неин отказ от изпълнението на някаква регулативна функция. Радикалните либертарианци всъщност се оказват по-близо до анархистите, отколкото до онова, което условно бихме нарекли днес „дясно“ или дори „крайно дясно“.

Консерватизмът, от друга страна, иска много зрялост и мъжество. Там няма място за детинщини и трансджендър алабализми, защото консерваторът отказва да загуби способността си да различава добро от зло, правилно от грешно, нормално от ненормално, естествено от противоестествено. За либералите това било относително и въпрос на избор. Консерваторът обаче не може да играе такива детински игри. Моралът, разбира се, е върос на избор, но съобразяването с него е въпрос на държавна политика, ясно фиксирана в категорична нормативна регламентация. Е, това само ако желаем обществото да просперира. Ако искаме да го съсипем като демократична общност, свободно управлявана от народите, неолиберализмът ще свърши работа.

Консерватизмът отказва да играе ролята на обидено малко дете и разпознава не зла мащеха, а родна майка в страната си и в ограниченията, които идват с правата ни. Консерватизмът има зрелостта да прави разлика между свобода и слободия и има доблестта да поеме отговорност за добруването членовете на своето семейство. Крайните либерали на свой ред бленуват да нямат такова семейство. То е излишно, настояват надъхани либертарианци. То само ни пречи със забраните си, с данъците си, с моралните си клишета, с границите си.

Ми идете в планината, бе. Качете се на Хималаите и там няма да има кой да ви пречи. Религиозната ви преданост към ницшеанските халюцинации на лудата кукувица Айн Ранд ще добие завършен вид и логична онтологична реализация сред този идиличен екстериор, осовободен от примитивизма на жалкото простолюдие. Обаче там също така няма да има нито на кого да предлагате стоките и услугите си, нито пред кого да изнасяте рециталите си и няма да има как да станете много богати и успешни вследствие на несметния си предприемачески или творчески гений. Той ще се окаже съвършено безполезен и никому ненужен на 8000 метра надморска височина, защото там никой не живее. Но пък е тихо и спокойно, и напълно свободно! Свободно е от всякакви навлеци, консерватори, данъчни, левичари, националисти, синдикати, бедни, болни, гладни, онеправдани и най-вече хора. Там можеш спокойно да се отдадеш на абсолютна и безгранична икономическа, политическа, сексуална и каквато още ти хрумне свобода, либертарианецо. Там ще ти е най-добре!

3. ЗАЛЕЗЪТ НА ЗАПАДА

Гротескният 46-годишен г-н Стефани Уолшт е олицетворение на всичко, което не е наред с този свят. Крайният либерализъм, който малко или повече диктува духа на западната политика и обществени ценности от 60-те насам, няма бъдеще. Може би просто се стигна вече до критичната точка на опън, отвъд която нещо ще се скъса рязко. Щетите изглеждат все още поправими. Петдесетина години всъщност не са толкова дълъг исторически период и са един съвсем достатъчен срок да се видят плодовете на една доктрина. Е, виждаме ги – от Стефани Уолшт, през Кончита Салама до официалните, педофилски политически партии в държави членки на ЕС в ценностен план. В полит-икономически пък бежанска ли криза не щеш, дългова ли, интеграционна ли, каквато ти хрумне, ударила ни е в момента, бъди сигурен.

Ако западната ни цивилизация иска да се съхрани с достиженията си (политически, икономически, културни и най-после ценностни, а в това число и нормативно-правни), каквито либерализмът несъмнено също ни е предложил исторически и все още ни предлага, ще е необходимо неолибералният устрем да забави ход за сметка на нещо, което ще нарека неоконсерватизъм. Виждаме го как се надига все по-мощно и масово сред народите в цяла Европа, а го виждаме съвсем ясно вече и в САЩ. Това категорично не са „крайно десни“ настроения, както се опитват да ги дамгосат някои лобисти на мнение, за да събуждат нацистки асоциации и чувство за вина в обществото. Тази неоконсервативна реакция всъщност е самата имунна система на Запада, която панически се активира, за да опазим каквото ни е останало, а защо не и да изведем цивилизацията ни на ново ниво, вече не толкова само в технологичното, но най-вече в духовното ни развитие. Дори няма да обръщам внимание на все по-натрапчивия факт, че Европа не от вчера проявява един след друг симптомите на късния Рим.

Отговорът е връщане към ценностната основа, на която бе съградена евро-американската цивилизация. Нека САЩ не бъдат прекалено горделиви. Те са издънки именно на нашата, на европейската цивилизация (при това исторически доста късна издънка) и всичко, което съградиха отвъд океана, е построено изцяло с европейски капитал – и интелектуален, и финансов (и, разбира се, с помощта на някои незаконно присвоени територии и активи на туземните жители, но това е друга тема). Западният свят, правната му система, ценностите му и изобщо всичко онова, което бихме нарекли Евроатлантическа цивилизация и култура са съградени като такива на основата на християнството и на християнските ценности.

Към разрушаването на традиционното семейство и традиционните ценности обаче върви неолибералната лудост на съвремието ни, която заплашва да доведе до радикалната саморазруха на цялата ни цивилизация. Християнска Европа на високата култура, прогреса и толерантността ултимативно ще отстъпи място на варварството (екстремната форма на криворазбраната свобода) в политиката, на варварството в икономиката и най-после на варварството в мисленето и поведението на самия човек. Това, разбира се, отдавна се случва, щом и обикновените блогъри пишем за него. Ако пък случайно не сте го забелязали, ами пуснете си новините довечера. Само за това говорят!