Днес всички искат да са либерали. Психодесните са върли либертарианци, отдавна са сменили Библията с квазиинтелектуалния идеологически буламач на Айн Ранд, кълнат се в бога на парите и едрия транснационален капитал, който обикновено ги и храни, за да имат сили и мотивация да дразнят 99-те процента бедни с наглостта и самодоволството си. Левите са уж умерено либерални, но си ходят по акъла на неумерено либералните, къде от исторически комплекси, къде от липса на политически кураж, смислена идеологическа канава и адекватно лидерство. Центристите пък са класически неолиберали, основно по опортюнистични причини, дори да не разбират съвсем какво аджеба трябва да значи неолиберализъм. Важното е, че така сега е модерно и относително безопасно от гледна точка на кариеризма, политическото хамелеонство и идеологическата травестия. Много от тях бързо биха се отрекли от неолибералните клетви, стига това да се оформи като новия конформистки тренд.
Остана една гигантска неусвоена ниша в българското политическо пространство и аз съм готов да гласувам за всеки, който по относително адекватен начин аргументира мястото си в това пространство. Ще го нарека неоконсерватизъм. Нео-то го слагаме поради единствената причина, че живеем в епоха, която вдъхновени, съвременни култур антрополози именуват пост-постмодерност, а защо не пост-пост-постмодерност, а ако питате мен, направо си е пост-пост-пост-пост-пост-пост-пост-постмодерност. 😉 Та, в толкоз агресивно постмодерна ситуация нищо не е вече в класическия си вид, така че ще го пишем манифест на неоконсерватизма. Надявам се ви допада иронията, защото нямам намерение да ви погубвам с реторически напудрена, но изпразнена от реален смисъл терминология. И все пак, в най-общ контекст тази терминология все още върши работа, затова се и спрях на думата „консерватизъм“. Мисля, че е добра отправна точка.
Преди да направите прибързани асоциации с америкаския политически живот и тамошните представи за либерали и консерватори, демократи и републикаци, обърнете внимание, че ние се намираме на един друг континент с доста по-богата и различна политическа история. Намираме се и в страна с изключително древна, сложна и многопластова културна и политическа история. Нека не правим грешката да мерим с един аршин отлежалото вино и прясно изцедения гроздов сок. Макар да си приличат по изходния продукт и по някои други характеристики, те все пак имат съвсем различни качества и подлежат на различна обработка и употребление в зависимост от целите. Консерватизъм в САЩ значи едно, във Франция друго, в Англия трето, в България – кой знае. Да видим.
Повечето от нас инстинктивно разбират веднага точно какво би трябвало да стои зад понятието консерватизъм и без да са чели Бърк, Шатобриан или съвременна политическа теория. Това е доктрина за опазване на традиционните културно-политически и ценностни устои в една общност. И тъй като традициите навсякъде са различни, и консерватизмът навсякъде е разичен, и на всичкото отгоре се променя през вековете. Докато американските консерватори са доста десни, българският консерватизъм изисква да бъде по-скоро вляво. Дори в конституцията ни България е определена като традиционно социална държава. И нека се предпазим от наивното схващане, че „социална държава“ и лява политика значело „комунизъм“. Не бъдете повърхностни, моля ви. Разбирам, че зложелатели дълго време упражняват страховито психическо насилие върху политическото трезвомислие на българския народ, но в ерата на масовите комуникации и интернет не разполагате с много оправдания да не сте адекватно информирани по такива въпроси, ако ще взимате отношение по тях.
Българският неоконсерватизъм е ляв проект.
И нека подчертаем дебело, че тук говорим по-скоро за егалитаризъм и кейнсианство, не за някакви марксистки, комунарски утопии, нали разбирате? Надявам се. Българският народ е традиционно земеделски и занаятчийски народ. Прехранвал се е и оцелявал през вековете преди индустриалната революция по този начин. В тази връзка очевидно е необходима систематична и последователна политика на умерен протекционизъм, да бъде подкрепян малкият местен производител за сметка на едрите международни търговци. Подобен ход би съживил умиращото българско село и би бил в хармония с все по-актуалната тенденция на деурбанизация – връщане на хората към земята и селския начин на живот в търсене на по-спокойна и освободена от градски стрес житейска обстановка, по-добра храна, екологично чиста среда. В контекста на беснеещ неолиберализъм, обслужващ на всяка цена едрия капитал, държавното подпомагане на малкия и среден бизнес (механизммите за това са много, но ще ги коментираме другаде) е подчертано лява политика.
Индустриалната революция пък българинът преживява като цяло в условията на социалистическа икономика. При всички негативи, които онзи режим безспорно носи със себе си, живо лицемерие ще е да отречем немалкото позитиви. Фактите говорят повече от красноречиво, а тенденциозното игнориране на тези истини в постсоциалистическа България е белег за нездрав реакционизъм от сили, които не ни мислят доброто. Страната ни напуска соц времената като световна индустриална сила и макар стандартът на живот да е сравнително нисък за повечето хора, огромната част от българските граждани са напълно обезпечени що се отнася до базовите им потребности, здравеопазването е абсолютно безплатно и лесно достъпно за всеки гражданин, бедността е сведена до минимум, а демографският прираст е изключително положителен. Това е характерно за добре уредените социални икономики, чудесни примери за каквито в съвременна Европа имаме в лицето на скандинавските и немалко средно- и западноевропейски държави. Щом там може, може и тук. Не ги оставяйте повече да ви лъжат, че тук някак си не ставало.
Митът, че лявата икономика постигала благосъстояние „назаем“ беше окончателно разбит, след като последните години външният ни дълг, след повече от две десетилетия „прогресивно“ деснеене, официално надхвърли три пъти външния дълг, завещан ни от „фалиралата“ социалистическа икономика преди 89-а. При това обърнете внимание, че онзи външен дълг тогава е при население с два и половина милиона по-голямо от днешното и при силно положителен демографскки прираст. Тези два и половина милиона наши сънародници тряба да бъдат смятани и като се изчисляват нивата на реална безработица в страната. Повечето от тези хора са в чужбина, защото в психодясна България няма работа за тях. Очевидно неолибералната икономика страда в много по-голяма степен от недъга „живот назаем“, отколкото дори изпадналата в криза лява икономика. Ситуацията в днешна Гърция, а скоро и в Италия, Испания, Португалия красноречиво говори за провала на радикално дясната неолиберална лудост. Фактите са си факти. Другото са пладнешки лъжи в очите. На мен лично тия не минават вече. Не съм чак толкова хипнотизиран от евроатлантическата пропаганда, та да не мога да събера две и две.
Но нека не изпадаме и в комунистически заблуждения. Фантастичните идеи за социално равенство, които и до днес изкушават мнозина, са напълно противоестествени за човешкото състояние. Братско единство, равенство пред закона и социална справедливост безспорно е необходимо да има. Но социално равенство няма как да има, особено наложено по пътя на държавната принуда. Това създава една напълно неестествена обществена обстановка и става предпоставка за потискане и омаловажаване стойността на индивидуалните човешки способности, таланти, качества, на личната отговорност, отдаденост, трудолюбие и т.н. С други думи, става предпоставка за компрометиране на самата човешка същност, което е категорично нежелан и изключително вреден ефект с потенциално катастрофални последици. Насилственото отчуждаване на законно придобита и унаследена собственост в името на някаква колективистична утопия е също немислимо. Радикално противоположната ситуация, при която егоизмът на човека се издига в култ, а средствата за производство биват плячкосвани от свръхбогатите по уж „законен“ начин чрез лобистки контрол над властите, както е при неолиберализма, е също толкова проблематично. Затова и лично аз неведнъж съм изтъквал, че комунизмът и неолиберазлизмът са двете лица на една и съща фалшива монета – и двете не струват.
Българският неоконсерватизъм е егалитарен проект.
Вкратце, това значи силна държава. Не „по-малко държава“ – лъжливата мантра, която зложелатели дъвчат повече от две десетилетия, за да оправдаят пладнешкото разграбване поминъка на народа ни. Точно обратното. Повече държава! Много повече държава. Мощна армия, силни служби за сигурност, безкомпромисна и стриктна, независима прокоратура. Доминиращо участие на държавата в ключовите отрасли, касаещи националната сигурност, базовото икономическо обезпечаване на българските гражданите, на българската промишленост, на дребния и среден бизнес с евтин ток, отопление, вода, достъпни за всички инфраструктура и здравеопазване. Фанатичната приватизационна философия на психодесните кръгове у нас уби българската индустрия, задуши дребния и среден бизнес, абортира в зародиш новото българско предприемачество, изкорми българската икономика. Само силна, суверенна държавна намеса може да противостои на този самоубийствен процес.
Държавата, това сме ние. Тези земи и благата, които крият са отвоювани с кръвта на предците ни. Разграбените на безценица и съсипани от лъжеинвеститори предприятия и цели промишлени отрасли са строени с мазолите и потта на майките и бащите ни. Тези блага принадлежат по право на българския народ и първо на него. Престъпление срещу народа ни е тези блага да се раздават почти безплатно на презадоволени и свръхбогати чужди фирми, които да ги изнасят безвъзвратно от държавата, докато българският бизнес се мъчи, хазната кънти празна, държавните заеми растат, народът обеднява, гражданите масово се евакуират от страната поради хронична безработица и липса на адекватна реализация, нацията е изправена пред умопомрачителна демографска катастрофа, сравнима по драматизма си единствено с времената на петвековния османски геноцид.
Българският неоконсерватизъм е православен, християнски проект.
Няма универсални ценности. Забравете това. Има християнски ценности. Ислямските ценности не са като християнските ценности. Либералните ценности не са като християнските ценности. Избирайте вълкът ли ще е сит или агнето ще пазим цяло. В исляма многоженството е на почит. В християнството – моногамията. Затова повечето българо-мохамедани не са мюслмани в класическия смисъл. Те споделят твърде много християнски ценности. Държат си на една жена, развеждат се с нея, ако им изневери, вместо да я убият с камъни на улицата, не се отричат от децата си, ако са атеисти или агностици и това са само най-елементарните примери за тоя феномен.
Християнството е секуларна религия, напълно съвместима с демокрацията, ислямът – теократична доктрина, абсолютно несъвместима с демокрацията. Идете в Саудитска Арабия и вижте там ислямските ценности пар екселанс – в чист вид, приложени на практика от трийсет милиона души, и после елате да ми обясните за „универсалните“ ценности. Такива няма. Различните културни общности по света избират различни ценностни модели. Българският е православен. Колкото повече се отдалечаваме от този модел, толкова по-зле за нашия културен, политически и национален интегритет. Толкова по-зле за националното ни достойнство и благоденствие. Тук няма да навлизам в теология, макар че бих могъл, но ще се отклоним твърде много и не е необходимо за целите на тази статия.
Българският неоконсерватизъм е патриотичен проект.
Нацията е най-близкият аналог на семейството в съзнанието на всеки човек. Народът, към който вярваме, че принадлежим, е нашето разширено семейство. В още по-широк смисъл, разбира се, целият свят е наше семейство. Но как да обичаш целия свят, ако не обичаш първо собствения си род, народ и родина? Или както е писано в Библията: „Който каже: „любя Бога“, а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?“ (1Иоан 4:20). И така, как любите света, а предавате родината си? Как оня, който е продал брат си, после се врича във вярност на чужденеца? И чужденецът презира такъв нещастник. Ще го използва за целите си и ще го изхвърли като мръсен парцал след това. Всички мразят предателите и с право. Как казвате „аз обичам всички хора“, но после „българите са боклуци и лош мат’рял“? Вие сте просто едни жалки лицемери. Да, във всяко стадо има мърша, но българите не са лош материал, а силните национални държави са бъдещето на Европа и на оформящия се многополюсен свят.
Българският неоконсерватизъм е демократичен проект.
В конституцията ни е записано, че властта произтича от народа и се упражнява непосредствено от него. Очевидно се подразбира, че е необходимо това да се случва винаги и в интерес на народа, не в негов ущърб. Да, ама нещата не стоят така в постсоциалистическа България. Тук няма демокрация, т.е. – власт на демоса, на хората и в интерес на хората. В България, уважаеми читатели, имаме днес неофеодализъм. Живеем в средовеновието, почти като крепостни селяни, а единствената съществена разлика е, че имаме вътрешни тоалетни, канализация и телевизори. Осемдесет процента от брутния вътрешен продукт на страната ни се формира от оборота на сто фирми (ето и линк, да ви спестя време за справката: 24 часа). СТО!!! Давате ли си сметка какво значи това? Ами аз го назовах вече. Това значи крепостничество, феодализъм, средновековна икономика. Това не е демокрация, а мутрокрация.
И най-после, българският ляв, егалитарен, православен, патриотичен, демократичен неоконсерватизъм е алтернативата и спасението за България. Либералната политика доведе до просешка тояга народа ни, компрометира вековните ни ценности, разруши моралните ни устои, обезлюди страната ни, смачка националното ни самочувствие, ограби суверенитета ни, унизи предците ни и се подигра с кръвта им, проливана хилядолетия, за да градят нещо, което ние с лекота почти затрихме за има-няма две-три десетилетия. Неолиберализмът е врагът, който трябва да бъде прогонен на всяка цена от България час по-скоро, ако е необходимо – с винкела и теслата по главата. Иначе загиваме. Без отговорна консервативна политика България умира. Аз не желая това. А вие?