Лигата на злобарите

Газ пикаят от злоба и завист доста много хора покрай класирането на Лудогорец Разград в групите на Шампионска лига, а откакто взехме и точка от Базел като гости, съвсем ни намразиха. Ама как? Левски вече не е най-успешният български клуб в най-престижния евротурнир? ЦСКА не дава признаци скоро да помирише груповата фаза на Шампионска лига? Какво ще правим сега?! О, не, положението е дори по-лошо! Онези делиормански гадини сега ще захлебят с още 14 милиона евро, докато нашите се чудят с какво да си платят тока на стадиона. Отборът им ще дръпне още повече и по всичко личи, че ако нещата вървят в същия дух, ще им дишаме праха още кой знае колко сезона занапред.

Ами, така изглежда, уважаеми червено-сини фенове, точно така изглежда. Казвал съм го и друг път, но поводът изисква да повторя. Футболът в наши дни е преди всичо бизнес. Не, че имало и пари замесени в играта. Те са на абсолютно първо място, независимо дали това ни харесва или не. Парите въртят днешния футбол, не феновете. Ако не те бива с управлението на пари и човешки ресурси, няма да те бива и да въртиш футболен отбор. Но това по-прозорливите от вас сигурно отдавна са го забелязали. Само за чест и слава се играе в селската лига. В професионалния футбол финансовата част си е съвършено непреодолимо препятствие по пътя към честта и славата. С други думи, може би е редно да си дадете сметка най-сетне, че дедо ви Мраз не съществува и виновен за тая работа определено не е Кирил Домусчиев, нито дори брат му.

Много съжалявам, че двата най-титуловани български клуба бяха систематично и последователно съсипани през последните години от некадърен мениджмънт, бездарна финансова политика, алчност и изобилие от интригантски и клептомански схеми, но няма как да помогнем на феновете им. Можем единствено да им съчувстваме и да ги уверим, че злобеенето по адрес на Лудогорец няма да им спечели ни мач, ни титла, нито място в групите на Шампионска лига. Само в лигата на злобарите може да ги класира. Всъщност, живо чудо е, че явление като Лудогорец изобщо има почва за развитие в страна като съвременна България, сред хора с манталитет като нашия, но ней се. Надявам се приказката да продължи по-дълго.

Въпреки че израснах с футбол, преживях магическото лято на 94-а и надали минаваше и седмица без ритане на топка в квартала (дори през зимата в снега), в един момент, някъде в началото на новия век, просто спрях да следя спорта. Не можех повече. Нивото в българското първенство стана толкова отчайващо ниско, че се потисках да гледам как се мъчат тези хора по терените. Тормозех се да гледам дори топ дербито на страната заради обидно слбия, допотопен, първобитен футбол, който се играеше. Лудогорец ме върнаха в играта. Възродиха интереса ми към футбола и ми вдъхнаха надежда, че има как и български отбор да се ръководи адекватно и да се мери с чужденците. За много кратко време от просто намиране на място сред най-добрите, тимът от родния ми град се озова в позиция да бъде реална заплаха дори за сериозни отбори от най-висок европейски ранг.

Аз не се сещам да е имало по-значимо събитие в бранша от 94-а насам. Това е огромен шанс за спорта ни. Лудогорец е лидерът в това състезание в момента, но в известен смисъл е и пейсмейкър. Определя темпото. Дърпа нагоре нивото на цялото ни първенство. Другите, вместо да киселеят с повод и без повод, по-скоро могат да се радват, че няколко пъти в годината имат възможността на роден терен да играят с отбор от такава величина и да си сверяват часовника. И няма значение какво точно ще стане в групите тази година, дори дали ще вземем и точка повече. Важното е, че сме в играта, защото дълго врме не бяхме. Има светлина в тунела, а дълго време нямаше.

Ама те не били българи. Кои не са българи, бе? Лудогорец ли? Ами в Манчестър Сити знаете ли колко англичани има? Не, всъщност знаете ли колко британци има? Трима. Но не трима в титулярния им състав – трима от всичките им двайсет и седем картотекирани за този сезон играчи, без да забравяме, че Джо Харт, националния вратар на Англия, Гуардиола си го смени трайно с чилиеца Клаудио Браво без да му мигне окото. Я идете до Манчестър да питате феновете на Сити дали любимците им са британски отбор и дали европейските им успехи са слава за Англия?

А знаете ли колко са бртанците в Челси? Четирима от двайсет и четири, като двама са дълбоки резерви, а другите двама – пред пенсия. В Барселона имат цели десет испанци от двайсет и четири души, а в Атлетико са осем от двайсет и двама. В Лудогорец, от двайсет и четири души, шестима са българи, с натурализирания Марселиньо – седем. Да не забравяме, че и треньорът ни си е от Пловдив. Мисля, че сме в златната среда по евро стандарт. Пред вид потискащо ниското ниво сред българските играчи, което трябва да ви е направило впечатление, ако следите спорта, и за което вината определено не е на Лудогорец, не виждам на този етап какво повече може да се желае от отбора в това отношение. Всъщност, с оглед нивото на първенството ни, седем българи плюс тренера си е направо патриотичен поход. Е, поводи за злобеене и завист винаги ще се намерят, разбира се. Да не говорим, че Лудогорец развива местна школа от едва 4-5 години. Ако някой носи отговорност за ниското ниво на родния футбол, това са старите школи на грандовете ни, които от Бербата и Петрови насам не са произвели кажи-речи нищо.

Попътен вятър в Шампионската лига на най-успешния в този турнир български отбор! Най-важното вече го направиха. Показаха, че класирането им от 2014-а не никаква случайност, а съвсем закономерно постижение. Силно се надявам положителното развитие на тима да продължи, въпреки ужасно ниското ниво на родния шампионат и липсата на адекватен коректив на местна почва. Колкото до хейтърите, смърдете си колко искате, но, повярвайте ми, отборите ви няма да прокопсат от тая работа, нито ще заиграят по-добре, нито ще си вкарат в ред бюджетите. Ей така, да се знае просто.

ЛУДОГОРЕЦ, ОЛЕ!

Пастафарианци или тъпанарианци

Нова „духовна“ мода ненадейно нахлу в съзнанието на българина право през ефира на най-гледаните родни телевизии – пастафарианството (виж видео – Линк 1, Линк 2). Това са вярващите в „летящото спагетено чудовище“. И понеже чудовището не е какво да е, а спагетено, та от там – паста/фарианство, почти като растафарианство, но с кайма и макарони. Ако това ви звучи като някаква идиотска глупост, не сте сбъркали – точно такова е. Ще бъдете още по-поразени, когато разберете какъв е смисълът на този нелеп фарс.

Пастафарианците в САЩ са решили да се снимат на личните си документи с гевгири на главата като белег за тяхната религиозна принадлежност и израз на поклоническата им преданост.

Идеята на пастафарианците е да се подиграят с религията. Те смятат, че като парадират със смехотворния култ към въображаемия персонаж, предлагат някакъв реален аргумент срещу съществуването на Бог и вярата в Него. Разбира се, доста са се заблудили и в крайна сметка просто се излагат доброволно. Но, за да не остане капка съмнение в абсурда на тази подчертано детински идиотска инициатива, ще разгледаме малко по-подробно спагетената кауза, историята й и скандално тъпата интерпретация на един много немощен и отдавна забравен аргумент, който т.нар. пастафарианци се мъчат да реанимират. Жалкото им начинание обаче допринася единствено за прогресивното оглупяване на немалко хора, което е наистина тъжно.

Летящото спагетено чудовище се появява за пръв път през 2005 г. в сатирично отворено писмо от господин на име Боби Хендерсън, който избрал този модел на протест срещу решението на борда за образование в щата Канзас да разреши преподаването на теорията на интелигентия дизайн в училище. Макароненият звяр бързо печели слава в интернет и е щедро популяризиран от известни атеисти като Ричард Доукинс. Приемат го за нещо като модерната версия на класическия аргумент на атеиста Бертранд Ръсел за малкия китайски чайник, обикалящ около слънцето. И двата аргумента са пълен цирк, но докато този на Ръсел има някаква крехка основица, която го е крепила известно време, този със спагетеното чудовище си е чиста интелектуална инвалидност.

Вкратце, Ръсел се опитва да демонстрира, че тежестта на доказване пада върху тези, които твърдят, че Бог съществува, защото не можеш да доказваш несъществуването на нещо. В този ред на мисли той отправя предизвикателството с малкия китайски чайник, обикалящ около слънцето в орбита някъде между Земята и Марс. Кой би могъл да докаже, че такъв обект не съществува? Пастафарианците захапват същата въдичка и казват, че никой не би могъл да докаже несъществуването на летящото спагетено чудовище, точно както никой не може да опровергае съществуването на Бог. Затова те избират тази пародийна форма на своеобразен протест срещу вярата в интелигентен създател на вселената.

Алвин Плантинга
Photo by Matt Cashore/University of Notre Dame

Разбира се, философията е извървявала дълъг път от чайника на стария Бертранд до наши дни и този „аргумент“ е отдавна отхвърлен и забравен от сериозните участници в дебата за произхода и смисъла на света. „Има изобилие от доказателства срещу чайника на Ръсел“, казва авторитетният съвременен философ Алвин Плантинга в интервю за Ню Йорк Таймс. „Например, доколкото ни е известно, единственият начин, по който чайник може да се озове в орбита около слънцето, е ако държава със сериозни възможности в космическото дело го е изстреляла там. Никоя страна с такова ноу-хау не е достатъчно фриволна, та да пилее ресурси в подобно начинание. Още повече, ако някоя държава го беше направила, това щеше да е по всички новини и определено щяхме да сме чували за случая. Но не сме. И т.н. Има изобилие от доказателства срещу чайника на Ръсел.“

Един от популярните митове сред някои днешни атеисти е, че несъществуването не подлежи на доказване. Това, разбира се, не е вярно. Няма абсолютно никакъв проблем да докажете с категорични факти, че в пустинята Сахара не живеят местни пингвини в етестествена среда или, че в идеален вакуум няма молекули кислород, или пък, че в правителството на Саудитска Арабия няма християни. Пастафарианците, изглежда, не са наясно с тези неща и вярват, че спагетената пародия е нещо оригинално. Всъщност е просто сеир и евтина излагация, ако питате мен.

Така пастафарианците най-често изобразяват техния идол.

И докато чайникът на Ръсел все пак е кретал известно време като реторическо оръжие на атеиста, спагетеното чудовище и аналогията между тази наивна гротеска и представата на човека за Бог е, без извинение, пълна тъпотия. Нека се правят на интересни и да се снимат с гевгири по главата, нямам нищо против. Нека даже си направят „църква“ в България, да са живи и здрави. Просто е добре на всички да ни е ясно, че макар да се представят за „пастафарианци“, тези хора доброволно се превръщат в чиста проба тъпанарианци. Чудя се дори дали има смисъл да демонстрирам колко обидно глупав е т.нар. им „аргумент“ със спагетеното чудовище, но все пак ще го направя. Ако сте нови в този дебат може би не можете от пръв поглед да забележите идиотизма на идеята, а и не сте длъжни. Те и клетите пастафарианци явно не го виждат… Но, ето го.

Бог е нематериалната първопричина на всичко съществуващо, поне според християнството, което лично аз изповядвам. „Нематериален“ значи, че той е отвъд материята. „Първопричина на всичко“ значи, че материята, времето и пространството са вторични по отношение на Него. Летящото спагетено чудовище, според както подсказват името му и популярната „иконография“, е материален субект, съставен от паста и кюфтета, който обитава някакво пространство, из което има навика да лети, както се твърди. Няма други основания то да е „летящо“ и „спагетено“. И докато е напълно логично и разумно да се приеме, че всичко съществуващо или има, или няма първопричина и това е валидна тема за потенциално смислен разговор, то аз лично не виждам дори един приемлив довод, извън някакво състезание по слабоумие, да обмисляме възможността за съществуването на мистичен, реещ се спагетен звяр, нежели да правим паралел между тази наивна глупост и представата за Създателя, около която се върти цялата човешка история и култура.

С други думи, тази „аналогия“ заема достойно място някъде между пълния логически абсурд и неподправената интелектуална импотентност. Честно казано, мисля че за сериозния атеист и агностик пастафарианският фарс би трябвало да бъде по-скоро обиден. Това е колкото неуспешна подигравка с вярата в Бог, дваж по-успешен шарж на атеизма. Летящото спагетено чудовище?… 😀 кАжи честно, бате… 😀

С пръст в устата

Волю неволю, като редовен фейсбукър и аз се запознах със сеира на месеца – трогателната история на напълно неизвестната до онзи ден за мен моделка Александра Богданска и нахиления репортер от Шоуто на Милен Цветков Даниел Петканов. Каква поредна светска драма, дами и господа! Иначе казано, егати цирка. Сърцераздирателният сценарий и неподправеният житейски патос плениха вниманието ми в мига, в който зърнах новината. Пръстът на съдбата явно бе посочил двамата младежи да изобличат с личните си премеждия суровата действителност на постмодерната либерална романтика.

Гвори се, че в България любовта не се мерела вече с отдаденост и дори не в сантиметри. Любовта се измервала във възможности, уважаеми. Огладнялата и жадна за лукса от амерканските филми постсоциалистическа българска девойка отдавна е вързала математиката. Москва не вярва на сълзи. Може да е много хубав, може да е много мил и обичлив и даже да е виртуоз в леглото, ама ако му е празен портфейлът, защо да си губя времето?

Да удариш от лотарията и същата седмица да срещнеш истинската си любов… ей на това му се казва късмет, а?

Тя знае, че няма да е вечно на 23 и паричковците няма още дълго да се редят на опашка за вниманието й. Времето й е ограничено и тя е принудена да взема трудни решения тук и сега. Красотата, младежката й свежест, меката й кадифена кожа и перфектнта й фигура си имат срок на годност. Ако не капитализира овреме тоя ресурс, край. После ще трябва да разчита само на чар и акъл… За много от тях това е тежка присъда. И яхтите, и частните самолети, и лъскавите Поршета ще ги види през крив макарон в някой третокласен мексикански сериал по кабелната, докато готви пиле с ориз за много хубавия си, мил, обичлив и даже виртуоз в леглото, благоверен, но беден български мъж.

Е, как да ги виниш? Как да не ги разбереш защо го правят?

Други пък просто ги сърби. Гледат старите моми от „Секса и града“ и са убедени, че щом на Саманта Джоунс й е добре да пърха от цвят на цвят на 50, значи и при тях ще е така. Е, Саманта Джоунс и Кари Брадшоу са художествена измислица, но ти си въобрази веднъж, че си мацката от филмите, пък после ходи се връщай в реалността. Трудна работа. А той подсмърча милият и си верва, че тя като му казала „обичам те“, няма начин да го лъже. Все пак живеем във времена на традиционни ценности, висок обществен морал и консервативна нравственост, а искреността между хората се смята за най-висш идеал и атестат за лично достойнство и чест. Май обърках епохата, а?

Свободна любов на корем, физическата изневяра не се брои, а груповите суингърски приключения са либералните седенки на 21 век. Заблуждавай си се до насита, моето момиче, но истината е, че колкото по-лесно отваряш краката, толкова повече ти пада цената. Особено, ако всички знаят за нрава ти, нали се сещаш.

А за младежа Даниел и публичното унижение, на което подложи клетата девойка, слаба оценка, братле, определено слабичко. От друга страна го разбирам – млад, наивен, неуверен, разстроен, чувства се предаден и се чуди как да възстанови вътрешното равновесие. Реакцията му е компенсация на силно уязвимата позиция, в която бившата му го поставя с жалкото си и определено недостойно поведение. Някои биха казали, че малката кифла си заслужава позора. Да ви призная, въпреки че не е етично, май и аз мисля така. Пък и кой я е бил по главата да се снима? Явно, че е искала да се похвали. Е, честито, моме, сите видехме самолето. Баш си е лачен! Много ти тича на деколтето.

Щях да ви говоря за духовни закони, за грехове, за Бог, покаянието и прошката, ама сме толкова далеч от истината в наши дни, че щяхте да решите, че е писано на друг език. Днешният свръхлиберализиран свят опорочи и продължава ежедневно да осквернява по безбройни начини едно от най-съкровените преживявания на човека в краткия му земен път – ексклузивната романтична отдаденост, позната още като „истинската любов“. Прогресивното й обезсмисляне и редуцирането й до евтина сметкаджийска схема за споделена мастурбация, финансови изгоди или просто парад на суетата постепенно разрушава основната градивна клетка на здравото общество – традиционното моногамно семейство. Ако наистина мислите, че това е нещо добро, честито, поне в моите очи вие сте поредната овца, успешно заблудена от лукавата, но щедра медийна бомбардировка с деформирани културни кодове.

Насилствената подмяна на ценностите, омаловажаването ролята на традиционното семейство в битието на човека и обществото, легитимирането на промискуитета и разрушаването на връзката между физическата интимност и житейската отдаденост са симптоми за залеза на нашата цивилизация. Не ми е много мъчно, защото така или иначе всичко е временно. И все пак, не мога на черното да кажа бяло, колкото и да ме убеждават, че е модерно и политически коректно да го правя. И това ще мине, а до тогава явно, щем не щем, ще си гледаме цирка с пръст ФОСТАТА.

Вавилонската блудница

Ако искате в дълбочина да разберете политическото, а в един по-широк смисъл и екзистениалното ни дередже, не чакайте на експертите от телевизора. Те са просто хора. Най-добре отворете онази дебела, стара, обикновено черна книга, известна ни като светата Библия. Имаме обаче страх от Библията. Рядко посягаме да я отворим, да не би да прочетем на страниците й някоя грозна истина за нас самите, която по принцип предпочитаме да крием от съвестта си. Дори заклетият атеист някъде вътре в себе си таи в отрицание едно добре маскирано с високоумия смущение, че може пък и да греши, и това предание да е всъщност валидно. Ако е така, той, очевидно, е сериозно прецакан. За жалост, в подобно незавидно положение се намираме в известен смисъл всички ние, дори силно вярващите.

Библията има мистичната способност да действа като огледало, като пророчество, като изобличител. Много особена книга е това. Но, разбира се, тя не е просто книга. Само наивник може да сравни Свещеното Писание, както го наричаме християните, с роман на Том Кланси, новела на Дан Браун или приказката за великденското зайче. Историята неслучайно е нарекла този стар ръкопис Книгата на книгите. Защото тя е много повече от книга. Тя е отражение на този свят – на най-светлите и на най-мрачните му страни. Но тя е и нещо много страшно. Освен зловещо точна диагноза на човешкото състояние, тя е и пророчество за съдбата на този свят.

Не чакайте по новините да чуете истината за света. Докато слушате как Ванга ни предрекла Брекзита, а Путин бил виновен за глобалното затопляне, да не пропуснете между снарядите информационен буламач да поразсъждавате и за неща, които всъщност имат стойност. Примерно, за смисъла на живота, това как ви звучи? Странно, не чувам често да я нищят тая тема по емисиите. Все едно е маловажна. Сякаш всички са безсмъртни и на кого ли му пука за тая работа… Не мога да си обясня защо решихме, че щом имаме айфони и сателитна телевизия, значи всичко ни е ясно и няма какво повече да научим от миналото.

Това е прочута картина „Вавилонската кула“ на фламандския ренесансов художник Питер Брьогел Стария от 1563 г. Предполага се, че изображението служи като своеобразен модел за дизайна на сградата на европарламента в Страсбург. Визуалното и концептуалното сходство е толкова явно, че асоциациите са напълно неизбежни.

Нито ще съм първият, нито последният, който прави аналогията между някои днешни международни организации и историята за Вавилон от Библията. Чували сте я, нали? Ще ви я цитирам дословно: „И рекоха: хайде да си съградим град и кула, висока до небето; и да си спечелим име, преди да се пръснем по лицето на цялата земя. Тогава Господ слезе да види града и кулата, що градяха синовете човешки. И рече Господ: ето, един народ са, и всички имат един език, а на, какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят; нека слезем и смесим там езиците им тъй, че един да не разбира езика на другиго. И пръсна ги Господ оттам по цялата земя; и те спряха да зидат града (и кулата). Затова му е дадено име Вавилон, понеже там Господ смеси езика на цялата земя, и оттам ги пръсна Господ по цялата земя.“ (Битие 11:4-9).

Нямаше да намерим нищо смущаващо в този текст, ако 1500 след написването му в Новия Завет не се появяваше още една вавилонска референция в Откровението на Иоан, където се говори за последните времена преди Страшния съд. „И друг Ангел последва и казваше: падна, падна Вавилон, великият град, защото напои всички народи с яростното вино на блудството си.“ (Откр. 14:8). И това не е всичко.

Новият Вавилон – институционалното сърце на ЕС, седалището на Европейския парламент в Страсбург. Прочутата сграда е кръстена на френската журналистка и феминистка Луис Вайс. Официално се твърди, че недовършената част от сградата символизира страните от Източна Европа, които по времето на проектирането и строежа на сданието все още не са част от съюза. Не е съвсем ясно обаче защо, ако е така, тази част гледа на запад. Разбира се, ако сградата е всъщност по модела на Брьогел (което изглежда почти самоочевидно), дилема няма.

„И силно извика той, като казваше с висок глас: падна, падна Вавилон – великата блудница, и стана жилище на бесове и свърталище на всякакъв нечист дух, свърталище на всички нечисти и омразни птици; защото от виното на яростното блудство пиха всички народи, и царете земни блудствуваха с нея, а търговците земни разбогатяха от големия й разкош. И чух друг глас от небето да казва: излезте от нея, люде Мои, за да не участвувате в греховете й, и да се не заразите от язвите й: защото нейните грехове стигнаха до небето, и Бог си спомни неправдите й. Отвърнете й тъй, както ви и тя отвърна; отвърнете й двойно за делата й; с чашата, с която ви черпеше, почерпете я двойно. Колкото се е прославила и живяла разкошно, толкова мъка и скръб й върнете; понеже тя казва в сърцето си: седя като царица, вдовица не съм и скръб няма да видя. Затова в един ден ще й се струпат поразите: смърт, жалост и глад, и ще бъде изгорена в огън, защото силен е Господ Бог, Който я съди. Ще я оплачат и ще ридаят за нея земните царе, които са блудствували с нея и живели разкошно, кога видят дима от изгарянето й, като стоят надалеч от страх пред нейните мъки и казват: горко ти, горко ти, великий граде Вавилоне, граде силни, защото в един час дойде твоята осъда! (Откр. 18:2-10).

Ако все още не виждате аналогията, не знам какво ще ви е нужно, за да я забележите. За повечето от нас тя, все пак, е съвсем очевидна. В старозаветния разказ от Битие имаме историята за опита на хората да стигнат до небето като построят кула (обичайно се тълкува като „да стигнат Бог“, да се самообожат). В новозаветното пророчество на св. Иоан Богослов по някаква причина имаме връщане към това предание и поява на някакъв нов Вавилон като онзи от древност. Разрушаването на втория Вавилон евангелистът описва като свързано с последните времена и наближаването на знаковото екзистенциално събитие, известно ни като Второто Христово пришествие.

Ще направя само едно бързо уточнение, защото често срещам този проблем, когато се опитвам да коментирам Библията с хора с бедна или никаква теологическа култура. Ако четете Светото Писание както се чете готварска книга, по-добре не си губете времето. Буквалисткият подход към този текст е исторически много късно протестантско явление и създава предимно нездрави представи у хората за Библията. Ако пък има текст в двата завета, който да е почти невъзможно да се чете и тълкува по буквалистки, буквоядски маниер, това определено е Октровението на Иоан. Тази последна книга от Библията е еманация на мистичния и, бих казал, трансцендентален характер на този уникален документ.

Плакат на Европейския съвет за културно сътрудничество. Pекламата изглежда да е от преди договора в Маастрихт от 1992 г. – звездите на плаката са 11, вероятно символизиращи 11-те държави членки към онзи момент (това няма общо с броя на 12-те звезди в емблемата на ЕС). Явно идеята е да визуализира идеологическия проект. Сградата в Страсбург се появява по-късно. Завършена е през декември 1999 г., но очевидно визията и пропагандната рамка са налице доста преди това.

Но нека се върнем на пророчеството. Много е трудно човек да не направи асоциация с това, кеото се опитваме да съградим днес в стара Европа. Вижте и този плакат, създаден за реклама на европейската идея. Слоганът гласи „Европа: много езици, един глас“. Явно е, че аналогията не просто е налице, тя е умишлено търсена. Кулата на Брьогел е почти буквално копирана. Възражението срещу старозаветната история е подчертано в слогана – многото езици отново обединени в общ глас. Има и още един наистина смущаващ от християнска теологическа гледна точка елемент – звездите на плаката. Несъмнено ви прави впечатление, че това не са съвсем обичайни звезди. Обикновено тази фигура се крепи на два лъча, а тук все едно е обърната наопаки – с единия лъч надолу. С други думи, това са обърнати пентаграми. Ако случайно не ви е известно, обърнатият пентаграм в теологията е тежко символически натоварен. Това е образът на сатаната – долният лъч е брадата на козела, двата хоризонтални са ушите му, а двата вертикални – рогата.

Кой ли е очаквал, че и този Вавилон ще тръгне да се руши? Точно всички бяхме сигурни вече, че построихме светлото бъдеще и сега ще си живеем завинаги щастливо и свободно в транснационална, неолиберална Европа и хоп, не щеш ли, Брекзит. Англичаните взеха да подкопават основата на хубавото ни федеративно сдание, преди да сме успели да му се нарадваме.

„Тогава един силен Ангел дигна камък, голям като воденичен, та го хвърли в морето и каза: с такъв устрем ще бъде сринат Вавилон, великият град, и не ще го има вече; глас от гуслари, певци, свирачи на пищелки и тръбачи няма вече да се чуе в тебе; никакъв художник на какво и да е изкуство няма вече да се намери в тебе; шум от воденичен камък няма вече да се чуе в тебе; светлина от светило няма вече да се появи в тебе, и глас на младоженец и невеста няма вече да се чуе в тебе, защото твоите търговци бяха велможи на земята, защото чрез твоите магии се заблудиха всички народи. И в него биде намерена кръв на пророци, светии и на всички избити на земята.“ (Откр. 18:21-24).

Много си повярваха хората нещо, решиха, че са си самодостатъчни, че са голямата работа, че ще надминат Бог във величието си. Изгониха Създателя от обществата си. Сами ще се оправяме, казаха си, Той не ни трябва. Не, Той не просто не ни трябва, Той за нас не съществува. Ние знаем по-добре. Правилата Му за нас са невалидни. Ще напишем свои. Моралът Му за нас е остарял. Ще си измислим наш, модерен, политически коректен, нов морал. Истината Му за нас е недоказана. Ще я отхвърлим! И така, тухла по тухла цивилизацията ни гради Новия Вавилон от доста време насам. И тъкмо беше на път да успее, и сега това…

Докато си разсъждавате за трансценденталните импликации на библейските сведения, ще ви споделя накратко в съвременни термини как виждам актуалните събития около ЕС. Свещената крава на паневропейския федерализъм беше ритуално заклана от англичаните миналия петък. Независимо кога точно ще задейстат чл. 50, дали разводът ще се състои в пълен формат или ще измислят някакви юридически евфемизми, за да минимизират икономическите негативи, вече няма значение. Духът е пуснат от бутилката. В случая е като с девствеността – няма връщане назад. Вече е ясно – Европейски Съединени Щати няма да има. Друго също е кристално ясно – съдбата на Новия Вавилон е съвършено неясна. Дали ще оцелее ЕС още, примерно, десет години? Какво да ви кажа, не бих заложил пари на това.

Демокрацията е грешка!

Сега разбрахте ли, дами и господа? Демокрацията е грешка, слушаме от сутринта по всички телевизии. Грешка било, че Камерън насрочил референдум. Грешка било, че дал на хората право да избират политическото си бъдеще. Грешка било, че британците решили да излязат. Грешка според кого? Явно за мнозина демокрацията е една голяма грешка. За тях тя е валидна само когато е на страната на собственото им вездесъщо мнение. Във всички останали случаи е голям проблем. Това е тоталитарният модел на мислене и той отдавна е обладал геополитическото чудовище, което наричаме Европейски съюз.

Нещо историческо се случи днес във Великобритания. Тази страна се доказа достойна за великото име, което носи. В известен смисъл, ще си позволя да преувелича (а може би не), но бихме казали, че Брекзит е събитие от ранга на Магна Харта Либератум или една малка Френска революция. Такива грандиозни тектонични геополитически движения не се случват всеки ден. Всъщност, мисля че в най-новата история това стои на едно то най-висите места по значимост.

Сега започват спекулациите. Ама те няма да излязат, никой няма да го позволи. Ама то няма да предизвика ефект на доминото и ЕС ще устои. Ама те всъщност са се объркали нещо англичаните, сега ще преизберат Камерън и всичко ще се оправи. И, разбира се, Путин е виновен! Не знам дали чухте, но той е виновен и за урагана в Китай днес… Няма сърце тоя човек, ей!

Първо, англичаните напускат ЕС, нека това да е ясно на всички. Теоретичните шансове това да не се случи при този резултат от референдума са еквивалентни на шанса Къци Лафазанов да стане президент на България през ноември. Между другото, според мнозина той ще е много по-представителен, адекватен и подходящ за поста от настоящия титуляр, но това е отделен въпрос.

Второ, ефект на доминото има още от обявяването на референдума. В Италия искат изрично допитване за членството в ЕС и то победителите от местните избори, които взеха Рим. В Испания предстоят парламентарни избри, на които Подемос, консервативните евроскептици, се очертава да са втора политическа сила. В Австраия върви процедура по разследване на изборните резултати, които, както се твърди, с измама са отнели победата на кандидата на националистите. Алтернатива за Германия вече тръби из каналите си, че иска немски референдум, а гърците отдавна са на косъм по тоя въпрос.

И трето, англичаните не са се объркали. Много добре знаят точно какво правят и защо го направиха. Объркали са се тези, които не разбират сигналите, изпратени към света от това знаменателно историческо събитие. Либералите вече нямат нито моралната, нито политическата позиция да етикират консервативните идеи с празни клишета от серията „език на омразата“, „расизъм“, „ксенофобия“, ала-бала. Ще се наложи да признаят правото на хората да бъдат легитимно консервативни, да бъдат патриоти и да защитават традиционните ценности и ред в държавите си. Либерализмът вече не се подразбира, както се опитваха да го фалшифицират до скоро.

Днес Великобритания извоюва знаментална победа. Победа на обикновения човек от народа над финансовите и политическите елити. Победа не демокрацията над корпорокрацията. Победа на националното чувство пред фалшивата аморфност на насилствено налагания мултикултурализъм. Победа на здравия разум над сектантския култ към един неототалитарен геополитически идол. Свещената крава на ЕС беше ритуално заклана от поданиците на кралица Елизабет. Принесоха я в жертва на олтара на свободния избор и правото на народите да решават политическото си бъдеще. Не съм сигурен, че мога да цитирам друго подобно събитие в съвременната история, където на обикновените хора да им е даван истински шанс да вземат свободно решение от реална политическа значимост. Повечето „демокрации“ днес оперират на базата на умело контролиран, медийно манипулиран от монополистите над общественото мнение вот. Брекзит, в този смисъл, е абсолютен прецедент.

Предстои да видим реакцията на елитите. Съпротивата срещу решението на британците ще е значителна, няма съмнение. Транснационалните корпорации предпочитат да убеждават шепа анонимни евробюрократи да им играят по свирката, вместо да трябва да се занимават по отделно с десетки правителства и да ги подкупват на парче. Много пари са замесени тук и твърде много изключително богати и влиятелни личности и организации са подчертано недоволни от това народите да правят каквото си искат. Ще видим каква ще е реакцията, но ще има такава. Ако тенденцията с разпада на ЕС се задълбочи, нищо чудно да предизвикат и война на Стария континент, само и само да не се върне властта в ръцете на хората.

Още веднъж, адмирации за британците за политическия кураж да започнат тази битка, за смелостта и силата да я завършат, за категоричния пример, който дадоха на цяла Европа с този демократичен подвиг. Сега ще започнат да ги плашат и хулят каква голяма грешка са направили, но демокрацията не е грешка, дами и господа. Грешка е медийно хипнотизираните граждани да позволяат на т.нар. „елити“ да правят каквото си искат, без да им пука за мнението на малкия човек. Но днес малкият човек направи голямо и шумно изявление. Предстои да видим какво следва.

Светът си вървеше преди СССР, върви си и след него. Така си вървеше и пред ЕС, ще си върви и след него. Първоначалното икономическо сътресение, което неминуемо ще последва за Острова, ще бъде преодоляно. Нито някой ще спре да търгува с тях, нито лирата ще се срине, нито някой ще тръгне да депортира чужденци. Повечето либерални „опасения“ са просто партенка, плашило, което, за радост на много от нас, не си свърши работата. Браво, Британия! Велико постижение! Да живей!…

Къде са бежанците или историческата роля на британския референдум

Къде изчезнаха бежанците? Какво стана? Всички очакваха тази пролет да има бум на мигрантското напрежение, а симптоми за подобен развой на събитията имаше в изобилие още през февруари. Но изведнъж всичко утихна. Как така? Нима вече Европа не е толкова привлекателна дестинация? Или от европарламента прекратиха социалните програми за подпомагане и интегриране на бежанци? Или може би войната в Сирия е свършила? Или в Африка вече всичко е спокойно, икономиката им върви нагоре и хората не виждат причина да напускат континента си?

Нито едно от изброените, уважаеми. Другаде е заровено кучето, струва ми се. Утре Великобритания излиза на исторически референдум – да останат в ЕС или да напуснат завинаги съюза. Играта е на кантар. Членството им буквално виси на косъм, а Дейвид Камерън си къса косите, че изобщо предложи подобно мероприятие. Следя медийния им дебат по темата отблизо последните седмици и въпреки неистовите усилия, които агентите на статуквото влагат в защита на членството им, предварителните социологически изследвания са безмилостни – нищо няма да е ясно до последния момент. Решението ще е с фото финиш.

Един от най-силните аргументи в полза на Брекзит (от англ. Britain/Британия + Exit/Изход = BrExit) е свързан с неконтролируемата миграция. Ако кампанията покрай референдума беше гарнирана с един мощен бежански прибой по южния бряг на съюза, британците щяха да гласуват за излизане с огромен аванс преднина. В момента всичко това е на пауза. Ердоган, като мераклия да става член на ЕС (което никога няма да му се получи, но човекът си вярва), е принуден да хвърли всички усилия в удържане на бежанския наплив (разбира се, че го контролира, нали така изнудва за пари), въпреки че в момента е много недоволен от негативния развой на събитията около либерализирането на визовия режим за турски граждани.

Доволен или не, ако в момента имаше втори епизод на кризата от 2015-а, британците категорично щяха да гласуват за Брекзит. Сега, при по-тихи води, това има шанс да се размине. Ако обаче съм прав, мине ли референдумът, можем да чакаме продължение на драмата с ултиматумите, надуваемите лодки и калните лагери по гръко-македонската, а скоро навярно и по гръко-българската граница. Реджеп ще реши, че парите от ЕС са му малко или нещо друго не го устройва и хайде, на нов глас. Англия и компания ще бъдат много неприятно изненадани, особено ако гласуват за оставане в ЕС.

На всички вече им е ясно, че утре във Велика Британия се случва нещо наистина велико и историческо, което далеч прехвърля границите на Острова. Поданиците на кралица Елизабет ще решават съдбата на цяла Европа, защото, нека не се заблуждаваме, излязат ли те от съюза, много скоро ще ги последват и други народи. Това ще е краят на ЕС, няма съмнение. Може би ще отнеме още петилетка да се доразбие схемата, но тази организация няма да я бъде. Като прибавим и сериозните финансови проблеми, които така или иначе съюзът отдавна има със страни като Гърция, Испания, Португалия, Италия, без британците нещата драстично ще се усложнят за нашия утопичен остров на евроатлантическото щастие.

Утре се решава съдбата на ЕС и е в ръцете на хората от острова отвъд Ламанша. Това е цивилизационен избор в истинския смисъл на думата. Избор, който ще отекне не само из цяла Европа, но из целия свят. Това е избор за национален суверенитет, за национално достойнство, за протекция на вътрешната икономика и на дребния производител пред транснационалните мега корпорации, за защита на традиционните порядки, ценности и културна хомогенност, за охрана на националната сигурност, за избор на демокрацията пред корпорокрацията и бюрократичната клептокрация, за отхвърляне на неототалтарния олигархичен модел, който е обсебил ЕС.

Англичаните са на път да дадат урок по народовластие на целия свят. Усилията, които се хвърлят в момента, за да останата те в съюза са огромни. Всички европейски лидери, а и Обама в това число, призовават за запазване на статуквото. Да видим. Трябва да призная, че по-скоро не ми се вярва да излязат. Информационният натиск за оставане е прекалено мощен. За това агитират и настоящият министър-председател на кралството Дейвид Камерън, и експремиерите Гордън Браун, Тони Блеър, Джон Мейджър, и изобщо всички по-изтъкнати тамошни официози. Самите британци са много объркани, а решаващ процент гласоподаватели ще се колебаят до последния момент. Именно техният вот ще реши изхода от мача.

И все пак, аз съм консервативно мислещ човек и от сърце подкрепям този порив за политическа и икономическа независимост. Утре в Обединеното кралство може ритуално да убията свещената крава на неолиберална хуманистична преструвка, наречена Европейски Съюз. Може утре англичани, шотландци и ирландци да поставят началото на края на федеративните мечти за щатски тип държава на Стария континент и аз лично ще ги аплодирам шумно, ако го направят. Ще съжалявам кротко, ако решат да останат, но дори самият факт, че тази капмания стана възможна и на повърхността изплуваха толкова много от умрелите риби на съюза, е силно окуражаващ сигнал. Бихме казали, че независимо от резултата, това е началото на една нова ера в европейската политика.

Вече няма как да дисквалифицирате идеите на съвременния консерватизъм като ги етикирате произволно, неуважително и безотговорно с клишета от серията „расизъм“, „ксенофобия“, „език на омразата“. Дори само предварителните проучвания на Острова показват пълен паритет на двете позиции, а в много райони и чувствителен превез на консервативния вот. Като добавим към това кметските избори в Италия, испанския Подемос, който се очертава да е втора политическа сила в страната на предстоящите избори, съдебния протест на вота в Австрия, където смятат, че националистът кандидат-президент бе „победен“ с изборна измама, все по-сериозните позиции на Алтернатива за Германия и още куп подобни процеси из цяла Европа, смело можем да заявим, че неолиберализмът вече далеч не е идеология хегемон на Стария континент. Нещо повече, изглежда, че на хората им писна от него.

Така че, днешните надъхани либерали ще трябва да сменят малко плочата и да започнат да гледат по-сериозно на консервативната позиция, набираща все повече последователи не само във Великобритания, но в цяла Европа, а също и в САЩ. Националист не е лоша дума, а белег за лично достойнство и принадлежност към един напълно валиден, класически ценностен модел, който исторически е доказал през вековете своята обединителна сила, нравствена солидност и културно-политическа мощ.

Брекзит може да бъде началото на ценностна еволюция в цяла Европа, на ново Просвещение, ако щете, на икономически и институционален Ренесанс. Хора с моите убеждения виждаме огромен потенциал за културно-политическо прераждане в това събитие. За жалост, по-вероятно е то да се провали, а статуквото да надделее в полза на корпорокрацията. Съветският съюз имаше КПСС и пролетариат, Европейският си има бюрократски елит и либертариат. Общите неща между тези два исторически мастодонта са много повече, отколкото хората предполагат, но е дълга тема. Да видим първо какво ще стане утре. С голям интерес очаквам гласа на британците и силно се надявам да гласуват за промяна. Промяната така или иначе е единствената константа в тоя живот.

 

 

Диагноза толераст

Това е една нова болест, която плъзна из Европа. Специалистите я познават като толерастия или още либерастия. Представлява тежка хронична психопатология с тенденция да персистира у лица със силно деформирано самомнение и афинитет към личностен и идеологически нарцисизъм. Това е състояние, при което болният парадира с необходимостта от толерантност към различните. Често се среща и в тежката си форма на остра дисоциативна толерастия. При тези случаи пациентът вярва, че е толерантен дори към онези, към които очевидно не е толерантен. Той е убеден, че като обижда и хули личности, които не са съгласни с него, всъщност проявява толерантност към тях, защото им прави добро. В болната му фантазия по този начин той помага на несъгласния да осъзнае грешния път, по който е поел.

За толераста най-важното нещо на света е, очевидно, да бъде радикално толерантен. Той смята това за единственото адекватно поведение, което подобава на такова добро, морално чисто и човеколюбиво същество за каквото сам приема себе си. Това е и основната характеристика на тази психопатология – толерантност на всяка цена.

Но какво изобщо значи толерантност? Според Оксфордския тълковен речник това е 1) способността или желанието да понасяш съществуването на мнения или поведения, с които не си съгласен или не харесваш; 2) потенциалът да търпиш лекарствено, наркотично или друго външно влияние без неблагоприятна реакция; 2.1) отслабване въздействието на даден наркотик или лекарство в следствие на продължителна употреба. (Линк 1) Като допълнение, речникът на университета в Кембридж добавя още едно пояснение на термина, а именно: 3) способността на животно или растение да остане неувредено от въздействието на лекарство, дрога или отрова за продължителен период от време. (Линк 2)

Толерастът смята, че трябва до дупка да търпиш поведения и мнения, които не харесваш, дори да ги смяташ за вредни, опасни или даже отровни за теб, за семейството ти и за обществото. Трай, буля, за хубост, както е казал народът, или за толерастия в случая. Разбира се, самият толераст, когато страда от дисоциативната форма на болестта, не прилага този принцип към себе си. Неговата търпимост към всички, които не са съгласни с вездесъщото му мнение, обикновено е нулева или напълно отрицатена. Там е работата, при най-сериозните хронични състояния, те на практика се дисоциират от самите идеи, които проповядват, т.е. – проектират ги върху другите, но умело се преструват, че те не се отнасят до самите тях. С други думи, тотално късат връзката с реалността.

Следващото пояснение съвсем ще ви изясни смущаващата картинка около това опасно и тежко психопатологично състояние. Толерастията днес най-често се среща под формата на т.нар. „либерастия“. Това е фанатичната вяра, че модерният либерализъм е единственото спасение за човечеството, а всички, които не са съгласни с тая работа, трябва да ходят на село да пасат кравите и да не си отварят много, много устата по политически, идеологически, икономически и ценностни въпроси… особено публично!

Либерастът е толераст с по-широк поглед над нещата. Той не е толерантен ад хок, само за случая, за дадената медийна кампанийка, която са му казали, че е модерно да подкрепи с шарена профилна снимка във фейсбук. Толерастията е неговият наркотик и начин на живот. Той обикновено е сериозен гражданин, по начало е много красив – и физически, и духовно; изключително умен и начетен, с главозамайващо висока логическа и емоционална интелигентност, прилично до високо образован, по-кадърен от обикновенните хора и със сигурност по-компетентен от тях по какъвто и да е въпрос, особено по политическите. Или поне така си вярва. Все пак, нарцисизмът е друг издайнически симптом за този сериозен медицински проблем, както споменахме още в началото.

Либерастът е изключително толерантен към разрушаването на консервативните християнски ценности, унищожаването на традиционното семейство, гей пропагандата, нелегалната миграция, етно-културната подмяна на национални общности с уродливи форми на криворазбран мултикултурализъм, угаждането на едрия международен капитал, заличаването на националния суверенитет, сервилното отношение към всички световно известни либерални формации и източници на толерастка пропаганда, неолибералният колониализъм и империализъм и т.н.

Либерастът обаче се оказва и хроничен лицемер в толерантността си, защото тя е безкрайно избирателна. Що се отнася до гражданите с патриотични убеждения, религиозните хора, консервативните кръгове, защитаващи традиционните ценности и всички, които вярват в нещо различно или частично различно от фанатичен либерализъм (т.е. над 80 процента от обществото), либерастът сменя плочата. Той не ги търпи. Не, това е меко казано. Той не ги понася. Дишането му се учестява в присъствието на такива хора, пулсът му се ускорява, а кръвното му за секунди удря горната граница. Поставен в среда на такива личности, либерастът последователно започва да проявява симптоми на бяс, фобия, хистерия и други тревожни разстройства. Става силно раздразнителен, агресивен и подчертано нетолерантен към околните.

Такъв е парадоксът на това коварно ментално заболяване. Затова е смятано от специалистите за предшизофренно състояние. Болният буйства и настоятелно изисква от всички да са много толерантни, само дето не може да демонстрира как се прави това. От там се поражда и сериозното вътрешно противоречие у пациента, което се задълбочава, докато не се обясни на клетника, че е станал просто поредната жертва на тази нова психо-политическа патология – толерастията. Заразата се разпространява основно по медиен път чрез пропаганда.

Разбира се, лечението е много трудно и рядко е напълно успешно. Либерастът все пак е прекалено красив и интелигентен, няма как да не знае по-добре от другите кое е най-правилно за обществото. Подразбира се, че той следва да е прав, поне според въображаемата му самооценка. С други думи, това е още един аспект от болезнената делюзия (заблуждение) на либераста. Той е твърдо убеден, че всички онези малоумни, изостанали, ретроградни, тъпи и обикновено грозни антиглобалисти, евроскептици, консерватори и патриоти не са нищо друго, освен клон между спиците в колелото на консумистическия прогрес. Либертарии от всички страни, обединявайте се!

Един призрак броди из Европа, дами и господа, призракът на либерализма. Тази уж безобидна, хуманистично дегизирана идеология бързо се преврърна в новата тоталитарна утопия на 21 век. Либерастията е чумата на новото столетие. Вирусът на двуличието и екзистенциалното всеядство, който пълзи из идеологически и ценностно объркания западен свят. Тази опасна зараза иска да заличи традициите ни, да деформира ценностите ни, да изопачи историята ни, да цензурира културата ни, да премахне държавите ни, да ни накара да забравим за народите ни и за заветите на дедите ни, за да се превърнем в една безлична и аморфна глобалистична човешка яхния, с която едрият транснационален капитал да тъпче бездънния си неолиберален търбух.

Но вие си бъдете толерантни към това. Нали така ви учат по новините? Така трябва да се прави днес, така е политически коректно. Такива са разпоредбите от „началниците“. Вие сте новият либератариат, другарки и другари. Сваряват ви като жабата, на бавен огън. Постепенно усилват котлона, та да изградите толерантност към температурата и да не усетите мига, в който клетките ви ще започнат да кипят и път за вас обратно към живота и свободата просто вече няма да има.

Организмът бързо си изгражда толерантност към отрови. Ето, цигарите например. Лепкавият, горещ и токсичен катранен дим скоро започва да се услажда на самосъздалия се наркоман. Отровата, казват, в малки дози не вредяла. Странно защо последните статистики, които четох по въпроса, май са на точно обратното мнение. Според емпиричната фактическа действителност цигарите не само вредят, но и убиват. Така и толерастията убива. Точно като цигарите. Изгражда ти търпимост към отровата и те кара да приемаш все повече и повече от нея. Така толерастията екзекутира личности, достойнства, нации, история, култура, ценности и най-после – дори цивилизации.

Както и да го въртя, по-добре от Хайтов няма да го кажа: „В една зверилница толерантност значи смърт“.

 

България търси изрод

България не търси талант, не. Зад паравана на търсенето на таланти България всъщност търси фрикове, на които да се смее. Търси хора със сбъркана самооценка, които доброволно да се изложат публично, за да може продуцентите да надуят рейтинг. А дуят рейтинг най-много от хора, които се излагат публично, защото останалите обичаме да се подиграваме, да надменничим, да се чувстваме по-горе от някого. Така компенсираме комплексите за малоценност. Кадърните са за прикритие и галене на съвестта. Истинското естетическо удоволствие обаче зрителят изпитва от деестетизираната гротеска на излагащия се публично нещастник. Другият голям кеф е да си в позицията да осъдиш някого. Да го погледнеш от високо и да кажеш: „ти не ставаш“. Разбира се, подтекстът на егото ни винаги е „аз ставам“.

Гордост. Суета. Високомерие.

Виж го тоя, бе, егати балъка. Ха-ха-ха! Егати тъпака, как може да си толкоз прост, бе, некадърник! Кой те пусна там, бе!? Звънете на зоологическата да си преброят маймуните, че една е избягала и я дават по телевизията. Ха-ха-ха! Добре, че аз съм толкова талантлив, красив и умен. Ейй, какви дебили имало, брейй… Откачалки! Добре, че аз поне съм нормален!

Сигурно и в твоята главица се е прокрадвал подобен мил монолог, докато гледаш как България търси изрод или някоя от другите подобни телевизионни вечеринки за публична и обществено одобрена гавра с объркани хорица, попаднали на грешното място в грешното време. Може би на заден план се вихри монологът, добре прикрит от егото, да не го види съвестта ти, но… Това си е фрийк шоу (от англ. freak show – шоу на изродите). Иначе се възмущаваме много как до преди половин век по цирковете се редели на опашка да зяпат хора с деформации. Днес фрийк шоуто е по-рафинирано. Опаковано е в целофана на скъпата телевизионна продукция, морално легитимирано е от националния ефир и му е закичена панделката на рекламните блокове за разкош. На свинче звънче. Някак по-цивилизовано е да се подиграваш, скрит зад екрана. По-безопасно е. Няма как и другите да разберат, че и в теб дреме едно обикновено самодоволно и надменно копеле. Освен, ако не се похвалиш, разбира се, но това е вече по желание.

България търси талант, ама друг път. Всички риалитита са заради уродствата. Фриковете се котират. Унижението им се харчи добре. Нормалността е скучна. Прекомерният талант пък смущава, кара зрителя да се чувства бездарник. Не е добре. Не качва рейтинг да събереш виртуози да свирят Шопен. Виж, ако го правят облечени като шутове, докато се замерят с кучешки изпражнения, нещата се балансират. Талант за камуфлаж, уродство за рейтинг. Риалититата се гледат, за да видиш как някой е способен да се изложи много повече от теб, докато ти си правиш кефа да го съдиш безнаказано и да му се присмиваш ехидно. Доставя особена перверзна наслада да наблюдаваш как някой бива грозно унизен пред всички. Да го видиш колко е жалък и малък, как се гърчи безпомощен пред камерите. Най-голямото удоволствие пък идва от факта, че това не си ти.

Ти си талантът. С него се идентифицираш. На негово място се поставяш. А към фрика емпатия не изпитваш. Имунизира те срещу нея смехът на тълпата в ефира. Сам си е виновен, казваш си. Виж, всички му се подиграват, заслужава си го! Кой го е бил по главата да се излага? А той, горкият, също се припознавал в таланта. Мечтал си, надявал се и събрал кураж да се порбва. От шоуто най-щедро го поканили на „масата на мечтите“. Оказало се обаче, че не е сътрапезник, а основно ястие. Сдъвкан и изплют, прелъстен и изоставен. Ако е наистина вдетинен глупак, поне не осъзнава унижението. Повечето, уви, добре го осъзнават. Просто не са си давали сметка по-рано къде са попаднали всъщност и защо са ги приели там.

Бай брадър, Царе на келепира, Господари на сеира и България си търси изрод. Жадни сме да зяпаме как някой унижава друг. Жадни сме за подигравки, присмех и дефилета на позора.

Карнавал на нравствения упадък.

Парад на суетата и глупостта.

Триумф на лошия вкус, подмяната на истинските ценности и прогресивното оскъдяване на човешкото у хората.

Естетическа и духовна катастрофа, шумно одобрена от бурните ни аплодисменти.

Подай дистанционното, че днес още не съм се присмял на никого. Хайде, пускайте следващия изрод! Ех, ако телевизорите бяха огледала за души… Прощавайте, фрикове! Съчувтвам ви искрено, защото и аз съм един от вас.

Благодаря за вниманието!

Манифест на неоконсерватизма

Днес всички искат да са либерали. Психодесните са върли либертарианци, отдавна са сменили Библията с квазиинтелектуалния идеологически буламач на Айн Ранд, кълнат се в бога на парите и едрия транснационален капитал, който обикновено ги и храни, за да имат сили и мотивация да дразнят 99-те процента бедни с наглостта и самодоволството си. Левите са уж умерено либерални, но си ходят по акъла на неумерено либералните, къде от исторически комплекси, къде от липса на политически кураж, смислена идеологическа канава и адекватно лидерство. Центристите пък са класически неолиберали, основно по опортюнистични причини, дори да не разбират съвсем какво аджеба трябва да значи неолиберализъм. Важното е, че така сега е модерно и относително безопасно от гледна точка на кариеризма, политическото хамелеонство и идеологическата травестия. Много от тях бързо биха се отрекли от неолибералните клетви, стига това да се оформи като новия конформистки тренд.

Остана една гигантска неусвоена ниша в българското политическо пространство и аз съм готов да гласувам за всеки, който по относително адекватен начин аргументира мястото си в това пространство. Ще го нарека неоконсерватизъм. Нео-то го слагаме поради единствената причина, че живеем в епоха, която вдъхновени, съвременни култур антрополози именуват пост-постмодерност, а защо не пост-пост-постмодерност, а ако питате мен, направо си е пост-пост-пост-пост-пост-пост-пост-постмодерност. 😉 Та, в толкоз агресивно постмодерна ситуация нищо не е вече в класическия си вид, така че ще го пишем манифест на неоконсерватизма. Надявам се ви допада иронията, защото нямам намерение да ви погубвам с реторически напудрена, но изпразнена от реален смисъл терминология. И все пак, в най-общ контекст тази терминология все още върши работа, затова се и спрях на думата „консерватизъм“. Мисля, че е добра отправна точка.

Преди да направите прибързани асоциации с америкаския политически живот и тамошните представи за либерали и консерватори, демократи и републикаци, обърнете внимание, че ние се намираме на един друг континент с доста по-богата и различна политическа история. Намираме се и в страна с изключително древна, сложна и многопластова културна и политическа история. Нека не правим грешката да мерим с един аршин отлежалото вино и прясно изцедения гроздов сок. Макар да си приличат по изходния продукт и по някои други характеристики, те все пак имат съвсем различни качества и подлежат на различна обработка и употребление в зависимост от целите. Консерватизъм в САЩ значи едно, във Франция друго, в Англия трето, в България – кой знае. Да видим.

Повечето от нас инстинктивно разбират веднага точно какво би трябвало да стои зад понятието консерватизъм и без да са чели Бърк, Шатобриан или съвременна политическа теория. Това е доктрина за опазване на традиционните културно-политически и ценностни устои в една общност. И тъй като традициите навсякъде са различни, и консерватизмът навсякъде е разичен, и на всичкото отгоре се променя през вековете. Докато американските консерватори са доста десни, българският консерватизъм изисква да бъде по-скоро вляво. Дори в конституцията ни България е определена като традиционно социална държава. И нека се предпазим от наивното схващане, че „социална държава“ и лява политика значело „комунизъм“. Не бъдете повърхностни, моля ви. Разбирам, че зложелатели дълго време упражняват страховито психическо насилие върху политическото трезвомислие на българския народ, но в ерата на масовите комуникации и интернет не разполагате с много оправдания да не сте адекватно информирани по такива въпроси, ако ще взимате отношение по тях.

Българският неоконсерватизъм е ляв проект.

И нека подчертаем дебело, че тук говорим по-скоро за егалитаризъм и кейнсианство, не за някакви марксистки, комунарски утопии, нали разбирате? Надявам се. Българският народ е традиционно земеделски и занаятчийски народ. Прехранвал се е и оцелявал през вековете преди индустриалната революция по този начин. В тази връзка очевидно е необходима систематична и последователна политика на умерен протекционизъм, да бъде подкрепян малкият местен производител за сметка на едрите международни търговци. Подобен ход би съживил умиращото българско село и би бил в хармония с все по-актуалната тенденция на деурбанизация – връщане на хората към земята и селския начин на живот в търсене на по-спокойна и освободена от градски стрес житейска обстановка, по-добра храна, екологично чиста среда. В контекста на беснеещ неолиберализъм, обслужващ на всяка цена едрия капитал, държавното подпомагане на малкия и среден бизнес (механизммите за това са много, но ще ги коментираме другаде) е подчертано лява политика.

Индустриалната революция пък българинът преживява като цяло в условията на социалистическа икономика. При всички негативи, които онзи режим безспорно носи със себе си, живо лицемерие ще е да отречем немалкото позитиви. Фактите говорят повече от красноречиво, а тенденциозното игнориране на тези истини в постсоциалистическа България е белег за нездрав реакционизъм от сили, които не ни мислят доброто. Страната ни напуска соц времената като световна индустриална сила и макар стандартът на живот да е сравнително нисък за повечето хора, огромната част от българските граждани са напълно обезпечени що се отнася до базовите им потребности, здравеопазването е абсолютно безплатно и лесно достъпно за всеки гражданин, бедността е сведена до минимум, а демографският прираст е изключително положителен. Това е характерно за добре уредените социални икономики, чудесни примери за каквито в съвременна Европа имаме в лицето на скандинавските и немалко средно- и западноевропейски държави. Щом там може, може и тук. Не ги оставяйте повече да ви лъжат, че тук някак си не ставало.

Митът, че лявата икономика постигала благосъстояние „назаем“ беше окончателно разбит, след като последните години външният ни дълг, след повече от две десетилетия „прогресивно“ деснеене, официално надхвърли три пъти външния дълг, завещан ни от „фалиралата“ социалистическа икономика преди 89-а. При това обърнете внимание, че онзи външен дълг тогава е при население с два и половина милиона по-голямо от днешното и при силно положителен демографскки прираст. Тези два и половина милиона наши сънародници тряба да бъдат смятани и като се изчисляват нивата на реална безработица в страната. Повечето от тези хора са в чужбина, защото в психодясна България няма работа за тях. Очевидно неолибералната икономика страда в много по-голяма степен от недъга „живот назаем“, отколкото дори изпадналата в криза лява икономика. Ситуацията в днешна Гърция, а скоро и в Италия, Испания, Португалия красноречиво говори за провала на радикално дясната неолиберална лудост. Фактите са си факти. Другото са пладнешки лъжи в очите. На мен лично тия не минават вече. Не съм чак толкова хипнотизиран от евроатлантическата пропаганда, та да не мога да събера две и две.

Но нека не изпадаме и в комунистически заблуждения. Фантастичните идеи за социално равенство, които и до днес изкушават мнозина, са напълно противоестествени за човешкото състояние. Братско единство, равенство пред закона и социална справедливост безспорно е необходимо да има. Но социално равенство няма как да има, особено наложено по пътя на държавната принуда. Това създава една напълно неестествена обществена обстановка и става предпоставка за потискане и омаловажаване стойността на индивидуалните човешки способности, таланти, качества, на личната отговорност, отдаденост, трудолюбие и т.н. С други думи, става предпоставка за компрометиране на самата човешка същност, което е категорично нежелан и изключително вреден ефект с потенциално катастрофални последици. Насилственото отчуждаване на законно придобита и унаследена собственост в името на някаква колективистична утопия е също немислимо. Радикално противоположната ситуация, при която егоизмът на човека се издига в култ, а средствата за производство биват плячкосвани от свръхбогатите по уж „законен“ начин чрез лобистки контрол над властите, както е при неолиберализма, е също толкова проблематично. Затова и лично аз неведнъж съм изтъквал, че комунизмът и неолиберазлизмът са двете лица на една и съща фалшива монета – и двете не струват.

Българският неоконсерватизъм е егалитарен проект.

Вкратце, това значи силна държава. Не „по-малко държава“ – лъжливата мантра, която зложелатели дъвчат повече от две десетилетия, за да оправдаят пладнешкото разграбване поминъка на народа ни. Точно обратното. Повече държава! Много повече държава. Мощна армия, силни служби за сигурност, безкомпромисна и стриктна, независима прокоратура. Доминиращо участие на държавата в ключовите отрасли, касаещи националната сигурност, базовото икономическо обезпечаване на българските гражданите, на българската промишленост, на дребния и среден бизнес с евтин ток, отопление, вода, достъпни за всички инфраструктура и здравеопазване. Фанатичната приватизационна философия на психодесните кръгове у нас уби българската индустрия, задуши дребния и среден бизнес, абортира в зародиш новото българско предприемачество, изкорми българската икономика. Само силна, суверенна държавна намеса може да противостои на този самоубийствен процес.

Държавата, това сме ние. Тези земи и благата, които крият са отвоювани с кръвта на предците ни. Разграбените на безценица и съсипани от лъжеинвеститори предприятия и цели промишлени отрасли са строени с мазолите и потта на майките и бащите ни. Тези блага принадлежат по право на българския народ и първо на него. Престъпление срещу народа ни е тези блага да се раздават почти безплатно на презадоволени и свръхбогати чужди фирми, които да ги изнасят безвъзвратно от държавата, докато българският бизнес се мъчи, хазната кънти празна, държавните заеми растат, народът обеднява, гражданите масово се евакуират от страната поради хронична безработица и липса на адекватна реализация, нацията е изправена пред умопомрачителна демографска катастрофа, сравнима по драматизма си единствено с времената на петвековния османски геноцид.

Българският неоконсерватизъм е православен, християнски проект.

Няма универсални ценности. Забравете това. Има християнски ценности. Ислямските ценности не са като християнските ценности. Либералните ценности не са като християнските ценности. Избирайте вълкът ли ще е сит или агнето ще пазим цяло. В исляма многоженството е на почит. В християнството – моногамията. Затова повечето българо-мохамедани не са мюслмани в класическия смисъл. Те споделят твърде много християнски ценности. Държат си на една жена, развеждат се с нея, ако им изневери, вместо да я убият с камъни на улицата, не се отричат от децата си, ако са атеисти или агностици и това са само най-елементарните примери за тоя феномен.

Християнството е секуларна религия, напълно съвместима с демокрацията, ислямът – теократична доктрина, абсолютно несъвместима с демокрацията. Идете в Саудитска Арабия и вижте там ислямските ценности пар екселанс – в чист вид, приложени на практика от трийсет милиона души, и после елате да ми обясните за „универсалните“ ценности. Такива няма. Различните културни общности по света избират различни ценностни модели. Българският е православен. Колкото повече се отдалечаваме от този модел, толкова по-зле за нашия културен, политически и национален интегритет. Толкова по-зле за националното ни достойнство и благоденствие. Тук няма да навлизам в теология, макар че бих могъл, но ще се отклоним твърде много и не е необходимо за целите на тази статия.

Българският неоконсерватизъм е патриотичен проект.

Нацията е най-близкият аналог на семейството в съзнанието на всеки човек. Народът, към който вярваме, че принадлежим, е нашето разширено семейство. В още по-широк смисъл, разбира се, целият свят е наше семейство. Но как да обичаш целия свят, ако не обичаш първо собствения си род, народ и родина? Или както е писано в Библията: „Който каже: „любя Бога“, а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?“ (1Иоан 4:20). И така, как любите света, а предавате родината си? Как оня, който е продал брат си, после се врича във вярност на чужденеца? И чужденецът презира такъв нещастник. Ще го използва за целите си и ще го изхвърли като мръсен парцал след това. Всички мразят предателите и с право. Как казвате „аз обичам всички хора“, но после „българите са боклуци и лош мат’рял“? Вие сте просто едни жалки лицемери. Да, във всяко стадо има мърша, но българите не са лош материал, а силните национални държави са бъдещето на Европа и на оформящия се многополюсен свят.

Българският неоконсерватизъм е демократичен проект.

В конституцията ни е записано, че властта произтича от народа и се упражнява непосредствено от него. Очевидно се подразбира, че е необходимо това да се случва винаги и в интерес на народа, не в негов ущърб. Да, ама нещата не стоят така в постсоциалистическа България. Тук няма демокрация, т.е. – власт на демоса, на хората и в интерес на хората. В България, уважаеми читатели, имаме днес неофеодализъм. Живеем в средовеновието, почти като крепостни селяни, а единствената съществена разлика е, че имаме вътрешни тоалетни, канализация и телевизори. Осемдесет процента от брутния вътрешен продукт на страната ни се формира от оборота на сто фирми (ето и линк, да ви спестя време за справката: 24 часа). СТО!!! Давате ли си сметка какво значи това? Ами аз го назовах вече. Това значи крепостничество, феодализъм, средновековна икономика. Това не е демокрация, а мутрокрация.

И най-после, българският ляв, егалитарен, православен, патриотичен, демократичен неоконсерватизъм е алтернативата и спасението за България. Либералната политика доведе до просешка тояга народа ни, компрометира вековните ни ценности, разруши моралните ни устои, обезлюди страната ни, смачка националното ни самочувствие, ограби суверенитета ни, унизи предците ни и се подигра с кръвта им, проливана хилядолетия, за да градят нещо, което ние с лекота почти затрихме за има-няма две-три десетилетия. Неолиберализмът е врагът, който трябва да бъде прогонен на всяка цена от България час по-скоро, ако е необходимо – с винкела и теслата по главата. Иначе загиваме. Без отговорна консервативна политика България умира. Аз не желая това. А вие?

Социализмът се завръща

Ами да, бъдещето на цивилизования свят неизбежно е социалистическо по чисто капиталистически причини, колкото и парадоксално да ви звучи това на първо четене. Оставете за момент предубежденията си към плесенясалите и компрометирани пропагандни термини „комунизъм“ и „капитализъм“, и се огледайте какво става по света. Щом американците са на път да си изберат социалист за президент, правете сметка за какво става дума. Бърни Сандърс има огромни шансове не само да излезе фаворит на демократите, но и да пребори който и да е републикански кандидат. Швейцарците пък гласуват на референдум тези дни приемането на безусловен базов доход за всички граждани на държавата в размер на около 2500 долара месечно. В Холандия, в Утрехт, въвеждат също безусловния базов доход като социален експеримент. Същата идея присъства от години вече активно в политически програми на партии от Ирландия, Италия, Белгия, Германия, Финландия, Швеция и др.

Вече всички разбраха, че един процент от населението разполага с толкова ресурси, колкото останалите деветдесет и девет. Преди десетина години около 350 души са владеели ресурси колкото половината от световното население. Днес тази цифра се е свила до шейсет, а се появиха и спекулативни изследвания според които реалната цифра е по-малко от трийсет човека. Но нека са шейсет. Шейсет физически лица държат пари, колкото половината свят! Междувременно десетки милиони умират от глад, а милиарди други живеят на ръба на физическото оцеляване и това не е защото са по-малко ценни като личности или с по-лош потенциал от всички други хора на планетата (аз поне не съм расист). Този драматичен дисбаланс предизвиква перманентни напрежения, бунтове, войни и непрестанно репродуциращо се от патологичния егоизъм на хората нещастие. Ако това не ви се струва скандално и не ви тревожи, моля ви, по-добре напуснете блога ми. Очевидно няма какво да си кажем.

Всъщност футуролозите говореха за тия неща още преди 15-20 години, когато тепърва начевах да се интересувам от такива теми като младеж. Едрият бизнес се окопава в кула от слонова кост и дебелее за сметка на всички сотанали. Дребният и среден бизнес биват поетапно задушавани, унижавани, изтлсквани в периферията и най-сетне – умъртвени от едрия, мултинационален капитал. Технологията изяжда работни места по-бързо от лаком малчуган кутия бонбони. Още навремето се прогнозираше, че до средата на новия век (настоящия) ще има работа за не много повече от 20% от населението (може би прогнозата не е точна, но тенденцията е безспорна и очевидна за всички). Получава се парадоксът, че в един момент мнозинството обеднява толкова, че не остава кой да купува, кой да потребява произвежданото. Това очевидно е голям проблем, който мнозина, хранещи се от свободния пазар отдавна са забелязали и в България.

Ако хората нямат пари да ти купуват продуктите, на кого ще ги продаваш и защо да ги произвеждаш? Да не говорим, че ако хората изгладнеят прекалено много, грабват винкели, мотики, кирки, сопи, пушки, кой каквото има и щурмуват парламенти, банки, правят граждански войни, метежи, и т.н. С една дума – анархия. Затова се заговори из Европа напоследък за безусловния базов доход, а призракът на комунизма сякаш взе да броди пак. Вариантите пред икономическата върхушка очевидно са два. Единият е да посрещне незибежния бунт на гладните и да заживее в повсеместна и перманентна гражданска война, което не е от полза за никого, освен за производителите на оръжие може би. Другият е да нахранят бедните даром, по евангелски и да захранят задъхващите се от неолиберални глупости икономики на Европа.

Извън всякакво съмнение е, че сред финансовите елити (сред шейсетината, помазани от Мамона) има личности и кръгове, привърженици на теорията на малтусианството (управление прираста на населението чрез войни, епидемии, глад и под., т.е. – контролиран геноцид). Всички знаем за прочутия монумент от Джорджия, който предписва поддържане населението до 500 милиона. И не се заблуждавайте, че не се мисли в такива понятия по върховете, само защото е много жестоко и нехристиянско според някои от нас. Другата опция е да се задоволят базовите потребности на хората. Историческият опит категорично доказва, че по-богатите общества естествено обръщат демографската пирамида и раждаемостта намалява. Там свръхраждаемостта не е проблем, както е в цяла Европа. Най-висок е естественият прираст в бедите и ниско образовани общности. Това като контра пункт на малтусианците, че може би е по-разумно просто да нахраниш и образоваш социално немощните общности, отколкото да създаваш войни и болести, за да им намалиш числеността по сатанинския модел. Да видим. Засега се все още се играе картата с конфликтите, глада и епидемиите. Но ми се струва, че неизбежно ще надделее социалистическата карта в глобален план и това става все по-очевидно.

Трогателен е патетичният предсмъртен гърч на т.нар. „десни“ привърженици у нас, а и в Европа. Огромната част от тях са на практика бедни (това е особено очевидно в България), но фанатично отстояват правото на свръхбогатите да ги ограбват още. Това противоречи на всякаква логика и здрав разум, но е очевидно напълно постижимо със съвременните средства за контрол на общественото мнение и управление свободната воля на масите. Телевизията и пресата са някои от широко известите инструменти за постигане на подобни цели.

Но не се плашете излишно. Няма да дойде комунизмът. Това е една утопична приказка за малки деца, пълна с противоречия и концептуални грешки, която категорично и напълно безспорно се е доказала исторически като неефективна в световен мащаб и всъщност дори доста опасна. Проблемът е обаче как да бъде преодолян неофеодализмът, който незабелязано се оформи тук последите десетилетия.

Прекрасен, очевиден и бих казал христоматиен пример за този процес е една България например. Тук дребният и среден бизнес бяха удушени, смачкани и унизени от сервилното поведение на политическия елит през последните 25 години, който бързаше да угоди на едрия капитал на всяка цена. Абсолютно на всяка. Стигна се до абсурди мултимилионни компании да бъдат продавани за жълти стотинки, само за да бъдат пладнешки разграбени и разпродадени за скрап от „инвеститорите“. След като индустрията беше тотално омаломощена, а дребният и среден бизнес пожертвани на олтара на сатанинския култ към крупните транснационални корпорации, започна и последното преразпределяне на малкото останали парчета от баницата. В малките населеи места това се вижда най-ясно. Има някакъв местен бабаит – феодалът, тип Ценко Чоков от Галиче, комуто е делегирана валст и протекция от царя (сещайте се кой играе тая роля у нас в момента). Той коли, той беси. Повечето хора надолу по веригата разчитат на жалки подаяния по линия на феодала – я държавна службица за балдъзата, я някоя обществена поръчка за умиращия бизнес на зетя, я някое подкупче, ако благоволят да го поканят в далаверата.

Върнахме се в Средновековието, дами и господа, другари и другарки. Затриха ни съвсем. Изправени пред проблема, че няма да има кого да доят повече, решиха да си вкарат роби от другаде, които да подбият цената на труда през идните десетилетия, защото средната класа много им е изалчняла. Явно 99 към 1 не е достатъчно за някои и целят ново прекрояване на 99,5 към 0,5 може би или един Бог знае какво им се мъти в обърканите глави на тия шейсет човека и техните лакейчета.

И ето я голямата истина, която светът поради инфантилизъм явно все още не успва да схване. Да, във философски и екзистенциален смисъл нашата „велика“ цивилизация очевидно е едно глупаво, наивно, разглезено недоносче, което пълни кофа без дъно. Шейсетте човека на върха на пирамидата имат деформирана представа за живота и ценностите в него. Онези, поддали се на мозъчната промивка, инициирана от върхушка логично са прихванали същата морална деформация.

Не можеш да бъдеш истински щастлив в свят, пълен с нещастни и страдащи хора. Егоизмът е причината за всички злини по света, винаги е бил и завинаги ще остане причината. Ако това не се адресира, не си губете времето с избори, реформи и каквато и да било друга измишльотина.

Единствено свят, изграден на взаимното сътрудичество, грижата за ближния на всяка цена, солидарността, поставяне интересите на народа пред тези на едрия капитал, свят, където желанието за всенародно благосъстояние е най-висш държавен и личен приоритет може да бъде основа за едно добруващо и проспериращо общество. Любовта към ближния Христос поставя на най-високо място, току до любовта към Бога и спазването на светия Му закон. Това значи да не позволяваме хора да страдат и умират, защото нямат пари за лекарства и храна или да не погребват близките си, за да им вземат пенсия. Ако не можем да го направим в световен мащаб веднага, нека спешно да започнем от нашата къща.

Човек може да бъде истински щастлив и благоденстващ единствено, ако е обграден от истински щастливи и благоденстващи хора. Другото са игри на дявола с обърканите умове на духовно слепи същества.

Ако нашата прехвалена западна цивилизация не може да даде този пример с огромното благосъстояние (натрупано прз вековете с колониална агресия и алчност за сметка на много народи между другото) като нахрани и образова останалия свят, по-добре да не си губим времето повече и да отприщваме анархията. Тя така или иначе ще дойде и вече чука на вратата на Европа. Защото няма безплатен обяд. Ако имаше как да попитаме Мария-Антоанета, злощастната съпруга на клетия Луи XVI, разделила се с главата си под гилотината, тя щеше да ни потвърди. Най-гладните вече дойдоха и веят знамената на една първобитна култура, която не се съобразява с нашите норми на поведение. Но гладните са отдавна първо в нашия двор, в собствената ни страна и споделят нашия език, история и ценности. Политическото бъдеще, ако ще е светло, е наляво. Проблемът е, че днес по някаква безумна причина всички искат да са десни, дори левите. Какви наивници сме само…